Видя група медицински сестри, застанали до облечените с халати и пижами пациенти. Не изглеждаше като типична болница заради големия портрет с маслени бои, който висеше на стената зад тях, и великолепната камина, която се виждаше в ъгъла на снимката. Пациентите — всичките мъже — изглеждаха бледи и слаби, очите им бяха малко прекалено големи, но усмивките им бяха истински. Единият имаше гипсиран крак и мече, комично пъхнато под едната му ръка.
Алекс усети, че погледът й е привлечен към него. Към тях. Защото той и една от медицинските сестри се усмихваха по-широко от останалите, сякаш споделяха шега, която никой друг не знаеше. Не мислеше, че е заради комичния ефект на мечето. Погледна снимката по-отблизо и осъзна, че жената й изглежда позната. Беше ли я виждала някъде другаде?
— Знаеш ли кой е това? — попита тя, показвайки снимката на мисис Пеги.
Възрастната жена присви очи.
— Да, това е мис Клариса. Клариса Фаркар. Сестрата на Арчи и прабабата на Локлан. Била е голяма красавица.
— Клариса Фаркар — повтори Алекс. Прехвърли бързо снимките в ръката си и спря на тази, на която млада жена държеше дете за ръката пред една църква. — И това е тя, нали?
— Точно така. Със сина си Джордж. Осиновила го след войната.
— Осиновила го? — погледна я Алекс.
— Да. Когато войната свършила, имало толкова много сирачета. Нейният годеник — мисля, че се казвал Филип Робъртсън и бил от едно от другите важни семейства — бил убит в началото на войната и според мен е мислела, че никога няма да се ожени, и сигурно е решила, че това е единственият начин да бъде майка. В крайна сметка толкова много младежи отишли на война, а толкова малко се върнали. Арчи се върнал без никакви рани, но по-малкото момче, Пърси, загинало. Майка им така и не се съвзела.
— Господи, не. Как се съвзема човек от такова нещо? — попита Алекс, изтощена. Тя много добре знаеше, че нито една майка не се съвзема напълно от такава загуба. Погледна отново снимката, направена в болницата. — Това ли е годеникът на Клариса?
Мисис Пеги погледна по-внимателно.
— Не. Мисля, че тези младежи са американските войници, които били спасени от „Тоскания“.
— Горкият младеж, изглежда, си е счупил крака.
Мисис Пеги се вгледа по-внимателно още веднъж.
— Да, сигурно, когато е бил запратен в скалите. Всъщност, ако си спомням правилно, точно тя го е намерила — посочи тя към Клариса.
— Наистина ли? — заинтересува се Алекс.
— Да, така е било — повтори мисис Пеги, вече спомнила си. — Всички казали, че е истинско чудо. Никой не знаел как е оцелял — бил навън в бурята цяла нощ, особено след като вече бил полумъртъв от испанска треска, преди още да падне във водата.
— Испанска треска?
— Не може да не знаеш за това? През 1918 и 1919 година имало ужасна епидемия, сякаш животът вече не бил достатъчно ужасен! Тя погубила много войници. Мистър П. казва, че повече американски войници били поразени от нея, отколкото във военни действия. — Тя погледна отново снимката. — Да, всички знаят за горкото момче — бил болен седмици наред и останал много след като другарите му били изпратени в Англия. Не очаквали да оживее, но мис Клариса била непрекъснато до него. Просто била решена той да оцелее.
— Еха, това е толкова… спасил се от потъващ кораб, изхвърлен бил на скалите, счупил крака си, оцелял на студа и оздравял от испанска треска? Изглежда като най-големия късметлия на света.
— Нямал чак такъв късмет. Останал тук четири месеца, за да се възстанови. Но щом кракът му се оправил, го изпратили във Франция и бил убит девет дни по-късно.
— О, господи. — Алекс остана с отворена уста. — Толкова е ужасно.
— Всички тук много се разстроили, като разбрали. Майка ми често говореше за това. Каза, че докато оздравявал, се сприятелил с много хора и всички наоколо го помнят с добро.
Алекс погледна отново към снимката.
— Сигурно се е отразило наистина зле на Клариса, след като спасила живота му и се грижила за него, докато оздравее?
— Така е. След това се изолирала. Мисля, че не е можела да понесе повече, след като вече била изгубила и любимия си, и брат си.
— Разбирам я. Предполагам, че е ужасно да си този, който все оцелява.
— Сигурно е така. За известно време напуснала острова. Мисля, че било прекалено болезнено да остане на мястото, където никой не се върнал.