— Но накрая се върнала? — отпи от чая си Алекс.
— Аха, когато осиновила момченцето, се върнала при корените си. Все пак няма друго място като у дома, нали?
Алекс потисна тръпката, която пропълзя по гърба й. Със сигурност нямаше друго място като нейния дом.
— Точно така — измърмори тя. — Няма друго място като у дома.
Петнадесета глава
Двадесет и четири. Двадесет и пет. Двадесет и шест…
Тя изскочи от водата задъхана, но чувствайки се поне чиста.
Облегна главата си назад върху ваната, схванатите й мускули най-после се отпуснаха в солите на „Епсом“ и огледа ноктите на краката си. Обикновено щеше да отиде на педикюр този уикенд, но това очевидно нямаше да се случи. Зачуди се дали лакът щеше да издържи още една седмица, оглеждайки го за нащърбвания.
Чукането на входната врата я накара да подскочи във водата и да се втренчи тревожно в стената. Колко беше часът? Двете с мисис Пеги бяха разглеждали снимките долу повече от час, но не беше тук отдавна, разбира се, че имаше повече време? Протегна се, за да погледне телефона си върху плетения кош за прането, и водни капки се поръсиха по целия под. Седем и четиридесет. Тя се намръщи, сигурна, че беше казал, че ще я вземе в осем.
Излезе бързо от ваната и тъкмо се беше загърнала с чистата люлякова хавлия, когато чу ясно различимия глас на мисис Пеги долу на стълбите.
— Мис Хайд?
Алекс излезе от банята.
— Да?
— Един господин иска да те види.
— По дяволите — изсъска тихо Алекс, обзета от нарастващо чувство на паника. — Ъм… не съм готова. Може ли да му кажеш, че е подранил?
Последва мълчание, а след това…
Той не знаеше ли, че е неучтиво да се идва преди уговорения час?
— Подранил си — чу тя да казва мисис Пеги с официален тон.
— Не, не съм. Трябва да сме там в осем — отговори един дрезгав глас.
Алекс се изправи. Какво? Тя пристъпи на пръсти по коридора и подаде глава иззад ъгъла. Погледна надолу точно в момента, в който Локлан погледна право нагоре.
— О — изрече Алекс и се отдръпна бързо, стискайки хавлията още по-здраво, чудейки се какво да направи. Искаше да остане скрита зад тази врата, но това щеше да е комично, освен това, завита с хавлията, не показваше нищо освен раменете и краката си — непознати виждаха повече на плажа. Пое си дълбоко въздух и слезе долу с изпълнена с достойнство усмивка на лицето. Мисис Пеги излезе дискретно, но не и преди да покаже, че е скандализирана от облеклото на Алекс. — Локлан, не те очаквах.
— Защо не? Брус поиска всички да се срещнем в осем.
Той сякаш не забелязваше, че тя е покрита само с хавлия, и за своя изненада тя се почувства малко обидена от този факт.
— Брус?
— Дегустацията? — Той повдигна вежди.
Дегустацията? Потенциално най-вълнуващото събитие в историята на компанията?
Алекс остана с отворена уста.
— Ти очакваше да отида ли?
— Ами, той каза „всички“.
— Да, но това не включваше мен. Аз не съм… Аз не съм познавач на уиски.
Изражението, което се появи на лицето му, й каза, че той си спомня, че преди седмица е била поне ентусиазиран аматьор.
— Е, повярвай ми, ще разбереш, че това е добро. — Погледът му се спря на нещо. — Това костюмът ми ли е? — попита невярващо той, направи крачка назад и опипа тъмносивата вълнена материя, която в момента висеше на закачалка в преддверието.
— О… да — отговори тя, потрепервайки леко, когато вятърът повя през една пукнатина в стъклото.
— Моля те, не ми казвай, че сега носиш и моите дрехи — погледна я той.
Шегата я накара да се разсмее с глас. Локлан можеше да е много забавен, когато му беше удобно.
— Не! Донесох го да се проветри след пожара. Сигурно е… — Тя се наведе напред да го помирише, докосвайки леко Локлан. — Да, вече почти е изчезнала. Миризмата на пушек искам да кажа — добави тя, като забеляза, че той я гледа странно. — Донесох… донесох и обувките ти, също и маратонките — посочи ги тя с крак, като, без да иска, подчерта голотата на краката си.
— Много мило от твоя страна, Хайд.
— Ами, ти се втурна в горяща сграда. Аз спасих обувките ти. Реших, че е най-малкото, което мога да направя — пошегува се тя, свивайки безгрижно рамене, като се надяваше това да скрива повече от неудобството й, отколкото проклетата хавлия.
Последва мълчание, като от погледа му пролича, че започва да губи търпение.
— Е, какво чакаш? Побързай и се облечи.
— Наистина съжалявам — въздъхна тя. — Разбира се, че щях да дойда, ако знаех… но няма да мога.
— Какво искаш да кажеш с това „няма да мога“? — попита той с тон, който намекваше, че в думите й няма смисъл. Беше четвъртък вечер на остров Айла. Какво може да има за правене?