Тя слезе бързо, нетърпелива отново да е на твърда земя. Никога не беше обичала да плава и знаеше, без да проверява, че лицето й ще е зеленикаво, дори и с фон дьо тена на „Шанел“.
— Мис Хайд?
Набит мъж с гъсти сиви мустаци пристъпи напред и взе малката пътна чанта от ръцете й.
— Хеймиш Макферсън от дестилационната фабрика — каза той и се ръкува бързо с нея. — Добре дошли на Айла. Избрали сте чудесен ден.
Алекс не беше сигурна дали той говори сериозно и се въздържа да погледне към надвисналото небе, което се бунтуваше само на метри над главата й, или назад към разпененото, развълнувано море.
— Здравейте. Благодаря, че дойдохте да ме вземете.
— Да, ами, може да е малко трудно да намерите отклонението, ако не знаете къде да гледате. Очевидно „Завийте надясно при офиката“ се е оказвало доста неясно за някои гости в миналото.
Тя го погледна, все още без да е сигурна дали се шегува, или е сърдит.
— О, боже. Надявам се, че накрая все пак са ви намирали.
— Не — сви рамене Хеймиш. — Изчезвали са безследно — добави зловещо той, но в пъстрите му очи просветна едно миниатюрно пламъче.
Алекс се засмя леко и го последва, когато той се обърна и я поведе по кея. Тя вървеше в крак с него въпреки трудностите, които обикновено създават обувки с висок ток по мокри камъни — Луиз винаги се шегуваше, че може да участва в маратон с обувки на Джими Чу, — но вятърът духаше силно в гърба им и разпиляваше тъмната й коса пред лицето й, и тя придърпа яката на палтото плътно около шията си. По каменната стена на купчини лежаха оранжеви рибарски мрежи, а до тях кошници за раци, празни и обърнати. Две рибарски лодки бяха завързани на пристанището една до друга и двама мъже плискаха вода по палубите от една кофа. Пред тях Порт Елън, вторият по големина град на острова, стоеше на пост, сякаш очакваше инспекцията й — редица от големи, бели къщи се простираха по извития бряг пред нея, всяка една от тях красива, но строга на вид, без нито един венец около вратата или саксия на прозорците. По-нататък земята се издигаше плавно нагоре като неравен матрак.
Спряха пред един древен бледомаслинов „Ленд Ровър“, който изглеждаше сякаш е участвал в Първата световна война и беше не толкова паркиран, колкото просто спрян на пътя и блокираше един син трактор, който макар и да стоеше на едно място, все още пуфтеше задъхано и подскачаше на амортисьорите си. Алекс видя тракториста, облегнат на стената на местния кооперативен магазин, да дърпа от цигарата си и да чете обявите на таблото.
— Здрасти, Юън! — поздрави го Хеймиш, махайки с ръка, като хвърли чантата на Алекс отзад в колата и седна на мястото на шофьора. Луиз вече беше изпратила големите й куфари с по-ранния влак от Лондон.
— Здрасти! — Трактористът му махна в отговор и дръпна отново силно от цигарата, след това я пусна на земята, смачка я с ботуш и тръгна обратно към трактора.
Докато закопчаваше колана си, Алекс се усмихна на себе си — същият сценарий щеше да се развие съвсем различно в „Мейфеър“. Капачката на термос надничаше изпод капака на една ниша между двете предни седалки, а радиото, изглежда, бе прикрепено на мястото си с лепяща лента. Алекс беше сигурна, че вътре в колата е по-студено, отколкото навън.
Когато потеглиха, минаха покрай още няколко редици от строги, бели къщи и след това почти веднага се озоваха на открито, където широки плетове ограждаха тучни пасища, а във въздуха се носеше ясно доловимата миризма на торф.
— Това коя дестилационна е? — попита тя, посочвайки към димящия комин от другата страна на залива.
— „Лагавулин“ — отговори Хеймиш, без да е нужно да поглежда.
— А. Конкуренцията.
Хеймиш издаде странен звук, който означаваше, че може и да са, направи остър завой надясно по един тесен път, който минаваше покрай руините на стара църква, и се насочи към ниските хълмове.
— А вие какво правите в „Кенталън“?
— Работя в медникарския цех.
Алекс присви очи, опитвайки се да си спомни къде беше мястото на това в живота на една дестилационна фабрика. Благодарение на отличните изследователски способности на Луиз тя беше прекарала последните няколко дни и цялото пътуване в четене не само за компанията, но и повече за производството като цяло и сега се чувстваше достатъчно запозната с техническите подробности за дестилирането, за да може самата тя да отвори фабрика за уиски, ако пожелаеше (което тя не искаше).