Тя се засмя и той се наведе и я целуна леко по бузата. Смехът замря в гърлото й, когато погледите им се срещнаха.
— Ще се ужасиш ли от перспективата за още една вечеря с мен? По някое време следващата седмица? — попита той, а очите му изпиваха очите й, миглите й, устните й, косата й…
— Учудващо е, но не — поклати глава тя.
Калъм се ухили, после се разсмя тихо.
— Наистина трябва да се научиш да казваш това, което мислиш, Алекс Хайд — промърмори той, отдръпна се и се изправи, поклащайки развеселен глава. Обърна се и тръгна по пътеката, като погледна назад още веднъж, преди да се вмъкне в колата си. Нощта беше студена, снегът кристализираше тишината на острова, но тя остана на мястото си, загледана в него, докато червените светлини на колата изчезнаха зад последния хълм, както всяка друга жена на среща, която иска да бъде целуната.
Шестнадесета глава
Той я беше изпреварил. Когато Алекс отвори вратата, чайникът все още димеше и макар че кафето в червената чаша на „Нескафе“ все още бе недокоснато, той беше на бюрото си, главата му бе наведена, а Рона спеше в краката му.
— О! — възкликна Алекс. — Ти си тук.
Погледът му се вдигна, но не и главата.
— Това е моят офис.
Тя влезе, опитвайки се да разгадае настроението му. Цветът на лицето му беше по-добър от вчера и очите му изглеждаха по-живи. Можеше да се каже, че е в лошо настроение.
— Как се чувстваш днес? Изглеждаш много по-добре.
— Странно, а аз си мислех, че ти ще изглеждаш много по-зле.
— Благодаря, ще приема това като комплимент — изрече лъчезарно Алекс, отказвайки да се ядоса на настойчивостта му да се връщат към вечерта на унижението й. Беше напълно способна да пие уиски, без да се отреже.
Тактиката й успя и той я погледна сърдито, когато тя се приближи до чайника, за да си направи кафе.
— О, разбира се, заповядай, чувствай се като у дома си — изрече саркастично Локлан. — Заповядай. Ще пиеш ли едно кафе?
— Благодаря — усмихна се тя още по-лъчезарно.
— Е, как беше срещата ти? — попита подигравателно той след дълго мълчание, докато тя миеше една чаша и миришеше млякото.
— Не беше среща — отговори Алекс, без да си направи труда да се обърне.
— Приличаше ми на среща.
Тя сви рамене, бъркайки с лъжичката, като се забави доста, преди да отиде до покрития със зебло стол. Забеляза, че костюмът му отново виси на закачалката зад вратата.
— Разкажи ми за вашата вечер — усмихна се тя. — Беше ли така, както се надявахте?
Настъпи дълга пауза, след това той остави писалката и се завъртя на стола си. Облегна се назад, сключил ръце зад главата си — заемайки пространство, приемайки ролята си. Втренчи се в нея с неразгадаемо изражение, сякаш се питаше дали да й се довери с присъдата.
— …Невероятно.
Думата звучеше почти фалшиво, когато се изплъзна от устата му, и тя видя, че му е много трудно да се отърси от лошото си настроение и да признае, че има добра новина.
Алекс ахна, отваряйки широко очи от удоволствие.
— Наистина ли?
— Най-хубавият момент в живота ми. — Внезапно той се усмихна широко и сякаш светлина го огря отвътре — смръщването му изчезна, очите му блеснаха и тази невидима черупка, която беше като силово поле около него, просто изчезна. — Жалко, че го пропусна. Това снощи беше част от шотландската история, точно там. — Той затвори очи, спомняйки си. — Господи, беше по-добро, отколкото който и да било от нас се беше надявал — има такава невероятна плътност и богатство, с нюанси на портокал и праскова и малко карамел — продължи Локлан. — Мислех, че Брус може да умре на място. Никога няма да има нещо по-добро от това. Не и за нас.
— Толкова се радвам — каза тя, наблюдавайки новата му самоличност. Той беше като съвсем различен човек, човек, когото не бе виждала по-рано, с такава страст, такъв ентусиазъм. Искаше й се да може да използва тази позитивност. — Е, какъв невероятен обрат. Когато видяхме пламъците в понеделник през нощта, кой можеше да си помисли, че седмицата ще завърши така щастливо? Като феникс, който се ражда от пепелта.
Тя се усмихна и той се усмихна в отговор, и само за миг нещата между тях изглеждаха лесни. Телефонът й иззвъня и тя го погледна.
Проблем ли ще е, ако призная, че те сънувах през нощта?
Устните й се разтвориха от изненада, но тя не можа да сдържи усмивката си. Освен всичко друго искаше й се да разбере как е намерил телефонния й номер. От баща си?
Прибра телефона и отново погледна нагоре, но Локлан вече се беше обърнал и отново се беше навел над бюрото, зачетен в един документ. Тя се загледа в него, докато отпиваше от кафето си.