— Медникарски цех? Там се правят казаните, нали?
— Аха.
— Всички трябва да се изковават на ръка. Формата им определя количеството на кондензацията, а изтичането на течността определя характера на уискито?
— Написали сте си домашното.
Тя се усмихна. Подготовката беше второто й име.
— Ако си спомням правилно, формата на дестилатора е най-важната част от процеса на дестилацията — добави тя, вече перчейки се малко.
— Така е, но не го казвайте на блендерите, че ще ви направят на кайма.
— Направят на кайма — промърмори на себе си Алекс и се усмихна. — Добре.
Хеймиш, изглежда, не изпитваше нужда да запълни мълчанието с разговори (е, тишината, която оставаше след гърленото боботене на ленд ровъра) и тя беше благодарна за възможността да огледа новия си дом — поне за следващите три седмици — на спокойствие. Пейзажът беше обикновен и приглушен; тя бе очаквала назъбени планини и обрулени от вятъра голи хълмове, но планинските поля бяха разделени с ронещи се каменни зидове и палитрата от оловносиво, пирен и борове се смекчаваше от бялата мараня на облаците, донесени от Атлантическия океан, които закриваха слънцето на небето. В далечината Алекс видя малко стадо червени сърни, които пасяха край гъсталака, а един елен душеше въздуха надменно и покровителствено.
— Валя ли вече сняг? — попита тя, когато влязоха в един остър завой и колелата отляво попаднаха в дупка, раздрусвайки ги.
— Съвсем лек, преди две седмици. Нищо особено.
— Когато си тръгвах от Ню Йорк, тъкмо започваше да вали. Разбрах, че през нощта, след като заминах, е паднал повече от метър. Мисля, че се измъкнах точно навреме.
— Не е ли винаги така?
— Моля?
— Когато човек излиза от града. Винаги се измъква точно навреме. — На лицето му се появи мрачно изражение, точно като онези надвиснали облаци от Атлантическия океан.
— Предполагам, че не сте от големия град? — попита тя и се огледа за дръжка над главата си, за която да се хване, но след като не намери такава, се задоволи с това да притисне едната си ръка към прозореца, а другата на седалката.
— Роден съм на шест километра оттук и най-дълго съм бил извън острова за девет дни през 1982 година.
— Какво го наложи тогава?
— Майка ми почина в болница в Глазгоу.
— Съжалявам.
Хеймиш я погледна с леко презрение в очите, въпреки че не беше сигурна дали е защото трагедията се беше случила толкова отдавна, или защото съвсем очевидно тя нямаше нищо общо с нея.
— На острова има ли болница?
— В Боумор, от другата страна, но в града има лекарска практика. Надявам се, че не боледувате често?
— Не — поклати глава Алекс. Думите му бяха прозвучали повече като заповед, отколкото като въпрос.
— Хубаво. Защото иначе времето бързо ще ви съсипе. Декември може да е труден месец. Не е за болничави хора.
— Болничава — повтори тихо и бавно Алекс. Говореше свободно френски, немски, испански, италиански и мандарин, но местният говор беше нещо ново за нея.
— Мда — кимна Хеймиш, втренчен право напред. Една овца подаде глава над ниска каменна ограда точно когато минаваха край нея, и Алекс й намигна. — Най-добре да не очаквате време като по картичките.
— Не се притеснявайте, не съм тук заради времето.
— Не сте — съгласи се Хеймиш и отново я погледна, а в очите му имаше нотка на неодобрение, докато оглеждаше червеното й палто, червената рокля и обувките с високи токчета на „Проенца Скулър“. — Чух, че идвате да повдигате духа.
Нямаше да прозвучи по-скептично, ако беше казал „идвате да посадите дъги“.
— Точно така — усмихна се тя и този път го гледаше право в очите, за да прецени реакцията му. — Според борда има нужда от свежо мислене. Нали разбирате, да измъкна хората от безучастието им — сбърчи нос Алекс.
— Безучастието? — Хеймиш изглеждаше истински объркан и тя си представи, че той е точно толкова озадачен от корпоративния жаргон, колкото тя от езика на шотландците.
— Не се тревожете, няма да карам всички да играят пейнтбол около дъбовите бъчви за сплотяване на екипа. Задачата ми е да работя само с определени хора от ръководния екип.
След тези думи за нейна изненада Хеймиш отметна глава назад и се разсмя.
— Какво? — ухили се тя. — Кое е толкова смешно?
— Надявам се за ваше добро, че няма да се налага да включвате Локи в тези забавни игри?
— Локи?
— Аха, шефът. Не мисля, че ще понесе много от тези глупости.