— Ужасно е, Найджъл… — само това успях да кажа. Заклинанието ми беше много добре известно… дори повече от известно. — За тази формула и за начина на опорочаването й е писал още преди доста века лудият арабин Абдул ал-Хазред в книгата си „Некрономикон“. За жалост обаче всички 666 нейни преписа отдавна бяха изгорени по заповед на Конвента на Световете… Не знам дали бих могъл да ти помогна…
Найджъл Мартин се изсмя кратко. Прозвуча като хрип или като кашлица.
— Аз не искам да ми помагаш, Тери. Знам, че е невъзможно. Единствено… ако имаше начин да възкреся Абдул ал-Хазред… или да открия митичния 667-и препис на книгата му… но това е прекалено еретична мисъл. Не че понякога не си мечтая за това…
— Но…
В същия момент часовникът на стената започна да отброява дванадесетия час.
— Весела Коледа, Тери… — Найджъл се изправи, стисна рамото ми, хвърли няколко монети на бар-плота и с бързи крачки излезе през масивната врата на „Зелената котка“. Първият ми импулс беше да хукна след него. После обаче се отказах. Така или иначе бях сигурен, че пак ще се срещнем някой ден. Все пак двама души, тръгнали да издирват прословутия 667-и препис на „Некрономикон“… и то точно с една и съща цел… и то заради една и съща личност… абе, с две думи, нямаше как да не се срещнем отново.
Мда, понякога жените бяха наистина странни създания. В разстояние на има-няма 500 години… двама мъже — едно и също заклинание… Но, както е казал Оскар Уайлд, „единствената разлика между женския каприз и «вечната» любов е тази, че капризът трае малко повече“.
Вместо да се тормозя повече в екзистенциални размисли за това кого, защо и докога обичат жените, реших да прекарам времето по-приятно и креснах на Арчи да ми донесе още ейл. В крайна сметка беше Коледа. По дяволите, ако Рей Макгавърн не бе отишъл да празнува със семейството си, а беше останал тук, чашата ми нямаше да остане и за миг празна. Ех, тези младите…
©, 2002, Сибин Майналовски