Джак Кърли
Колекционери на смърт
Карсън Райдър #2
Посвещавам този роман на Илейн,
която неизменно ми вярваше
Пролог
Съдът на окръг Мобил,
Мобил, Алабама, 14 май 1972
Детектив Джейкъб Уилоу отскочи, за да не го ударят с плакат с надпис „ПУКНИ ПРУКЛЕТ ОБИЕЦ“, ловко се промъкна под друг, който гласеше „ПОКАЙ СЕ, ГРЕШНИКО“. С рамо изтласка встрани свещеник с мършаво лице, който размахваше Библия, промуши се между две развълнувани дебелани с рокли, мокри от пот. След като се изтръгна от тълпата около съда, той се изкачи към входната врата, като взимаше по две стъпала наведнъж; опита да прескочи три, спъна се и отново запрескача по две. Хвърли цигарата си в сандъчето с цветя до входа и влезе в сградата. Делото се гледаше в залата на втория етаж — взе на бегом и тези стъпала, а като се озова горе, му прималя. Предпазливо надникна в коридора към залата — надяваше се поне днес да не види Плачещата.
Де такъв късмет — разбира се, че беше там! Седеше на дървена пейка, голяма колкото скамейка в църква, цялата беше в черно, носеше воал, подпряла бе лакти на коленете си, с длани закриваше лицето си. От чувството за вина стомахът на Уилоу се сви. Той извърна поглед от Плачещата.
Охранителят Уиндъл Латам седеше зад сгъваема масичка до стълбището — това бе нещо като пропуск, когато се гледаха важни дела. Беше се изпружил на стола и с ловджийски нож подрязваше ноктите си — бели полумесеци обсипваха униформената му куртка, опъната от закръгленото му шкембенце. За миг прекъсна отговорното си занимание и промърмори:
— Комай пак закъсняваш, детектив Уилоу. Ако начаса не влезеш в залата, току-виж си изтървал присъдата.
Джейкъб кимна към Плачещата:
— Все тук ли стои?
Пореден бял полумесец се отрони върху куртката на охранителя.
— След днеска няма да виси тука, Уилоу. Вече няма да има нищо интересно за гледане.
Джейкъб на пръсти мина край жената в черно — надяваше се тя да не отмести длани от лицето си. Ненавиждаше чувството за вина, което Плачещата му вдъхваше, макар да нямаше представа коя е тя. Някои казваха, че е майка на една от жертвите на Марсдън Хекскамп, други смятаха, че е сестра или леля; така или иначе тя прогонваше като досадни мухи всички, които й задаваха въпроси или се мъчеха да я утешат.
Много скоро посетителите и служителите в съда престанаха да забелязват странната посетителка с плътен воал и постепенно тя се превърна в гледка, позната като месинговите плювалници или пепелниците, претъпкани с угарки. Нито веднъж през трите седмици на процеса жената не влезе в съдебната зала — мраморните коридори бяха нейната зала на скръбта; заплака още при встъпителните пледоарии и продължи да плаче, докато преди седмица обявиха подсъдимия за виновен. Пазачите мислеха, че Плачещата е дълбоко сломена от мъка, затова проявиха нетипична доброта и не я прогониха от сградата на съда, дори от време на време й позволяваха да подремне в стаята на някой отсъстващ съдия. Уилоу тръгна към вратата на залата — стараеше се да стъпва леко, доколкото му позволяваха грубите обувки с дебели подметки. Като мина край Плачещата, тя вдигна глава. Воалът й се беше отместил, за пръв път той видя лицето й и остана поразен от очите й — в тях нямаше и следа от сълзи, погледът й бе решителен. Поразен бе и от младостта й — жената изглеждаше на около двайсет и пет години. Почувства, че очите й го проследиха, сякаш влязоха в съдебната зала заедно с гузната му съвест.
Опита да открие корена на чувството за вина, което най-често го обземаше в часовете преди зазоряване; каза си, че едва от две години е детектив в полицията на Алабама, и няма достатъчно опит да проумее опасната лудост, подчинена на интелекта. Напомни си колко пъти е влизал в пререкания с шефовете, докато се опитваше да ги убеди във връзката между наглед случайните жестоки престъпления в Южна Алабама и в необходимостта от мащабно разследване с участието на щатската и окръжната полиция, както и на служители на реда от град Мобил. Също като настойчивите му молби пред висшестоящите опитите му за намиране на рационално обяснение на усещането за вина се провалиха и тревогата от ранните утрини продължи да го измъчва по време на съдебния процес, изпълнен с ежедневни разкрития за сексуални извращения и насилие, довело до ужасна смърт.
Той кимна на охранителя до вратата, влезе в претъпканата зала и се добра до мястото си в галерията, като се извиняваше на хората, принудени да станат, за да го пропуснат. Не му остана време да се настани на стола.