— А, ето ви и вас. — Здрависа се с мен (като всеки политик с престорена сърдечност раздруса дланта ми), повтори процедурата и с ръката на Хари. — Ето ги моите специалисти.
Хари изръмжа, но толкова тихо, че само аз го чух.
— Специалисти ли? — попитах.
— Специалистите от Отряда по психопатологични прояви срещу личността. Разбрах, че имаме доста странно убийство — проститутка, свещи, ритуали. Ще задействате СОППЛ, нали? Надявам се да унищожите в зародиш тази лудост.
Насилих се да не направя кисела гримаса. СОППЛ, който беше замислен като трик за хвърляне на прах в очите на обществеността, и се състоеше само от двама ни с Хари, миналата година беше провел само една акция. Въпреки че повечето колеги бяха настроени срещу нас, ние се справихме успешно. Ала активирането на СОППЛ — „задействането“ му, както се беше изразил Плакет, се оказа по-трудно, отколкото предполагахме, и създаде политически и логистични проблеми, които с партньора ми не желаехме да си навлечем повторно освен в краен случай.
— Смятам, че засега подновяването на дейността на специалния отряд не се налага, сър — заявих.
Той повдигна вежда:
— Защо мислиш така, детектив?
— Има известни доказателства, че престъплението е извършено от човек с разстроена психика. Но според мен всяко предумишлено убийство е дело на безумец, защото нито един нормален човек не би рискувал да загуби свободата или живота си, което неизбежно ще се случи след залавянето му. Не отричам наличието на по-особен елемент в…
Хари ми се притече на помощ както винаги, когато се впуснех в безсмислено бърборене:
— Карсън иска да каже, че за момента случаят е доста неясен, сър. Разполагаме само с непотвърдена информация. Предлагам засега да се разследва от колегите от съответното районно управление. Трима души са предостатъчни.
Плакет отново се обърна към прозореца:
— Обадиха ми се много репортери, господа.
Зачакахме да продължи, неизреченото ни „И какво?“ — сякаш увисна във въздуха.
— Мисля, че вие, момчета, трябва да се заемете с разследването. Ако в града ни вилнее психар, не бива да ни обвинят, че от самото начало не сме ви възложили случая. Не искам да ни хванат със смъкнати гащи.
След залавянето на интенданта на моргата, който се оказа коварен убиец, шефовете бяха подложени на жестока обществена критика; някои хора ги обвиниха, и то основателно, че не са дали своевременно зелена улица на СОППЛ.
— Ще ви обясня защо засега с Хари предпочитаме да останем настрана, сър. Участието ни в разследването предизвиква нежеланото внимание на медиите. Репортерите ни преследват като хрътки.
Плакет се поколеба. Том, който от двайсет години играеше ролята на умиротворител, плесна с ръце:
— Ето какво предлагам. Ще подготвя нещата така, че ако се наложи, да дадем повече свобода на Хари и Карсън, да променим структурата на командването. Засега предлагам да възложа на тях това разследване, а случаите, с които се занимават, да пренасоча към други колеги. — Той ни погледна и сви рамене, сякаш казваше: „Повече не мога да направя за вас.“
Плакет неохотно кимна и излезе, оставяйки след себе си вълна от задушлив одеколон.
С Хари тръгнахме към нашите работни места.
— Мамка му — избърбори той. — До вчера шефовете се преструваха, че СОППЛ не съществува, днес ни направиха ръководители на отряда. Какво е станало, да му се не види?
Взех от бюрото си снимката от церемонията по награждаването и я почуках с пръст:
— Узакониха ни, братле.
Въпреки нетърпимата горещина свалих стъклата на колата, докато шофирах към къщи — надявах се да „изчистя“ съзнанието си случилото се през този гаден ден. Живея на остров Дофин — дълго и тясно парче земя в океана, отстоящо на петдесет километра от Мобил. Мъничката ми къщурка е монтирана върху високи дървени стълбове, от прозорците се вижда заливът. За мен „наколното“ ми жилище олицетворява съвършеното убежище. Островът е населен предимно от тузари и при нормални обстоятелства не бих могъл да живея тук, но след смъртта на майка ми преди няколко години наследих сума, достатъчна за подобен лукс. Отначало мислех да купя малък апартамент в евтин жилищен блок и с останалите пари да живея като скромен рентиер. Ала един ден отидох за риба на остров Дофин и зърнах бъдещия си дом — металният му покрив блестеше като излъскана рицарска броня, просторната тераса беше с изглед към океана, на алеята за коли беше поставена табела с надпис „ПРОДАВА СЕ“. През нощта почти не мигнах, а всеки път, когато за малко се унасях, сънувах, че къщата е лодка, с която плувам към тихо и безопасно пристанище. След две седмици закарах мебелите си (на стойност около двеста долара) в новата си къща на брега на океана, за която бях платил четиристотин хилядарки.