Погледнах едноетажната къща на семейство Мартин и се запитах възможно ли е през цялото време Рубин Койл да се е криел в съседство с дома ми. Изглеждаше невероятно. От друга страна, всичко около този случай изглеждаше невероятно от мига, в който влязох в мотела.
— Рубин! Вече съм тук. Обади се, моля те.
Накарах я да ме изчака в експлоръра, предпазливо се изкачих по стъпалата, застанах встрани от вратата и почуках:
— Койл! Аз съм детектив Карсън Райдър. Искам да поговорим.
Завъртях валчестата дръжка. Беше отключено. Отворих вратата, лъхна ме студен въздух, след миг нещо забуча. Стреснах се, но веднага разбрах, че се е включил фризерът.
— Койл? — извиках повторно, спънах се в трите куфара, оставени в коридора досами входната врата и влязох в просторната дневна с полиран дървен под. На масичката видях руло лейкопласт и от онези карти на района, които раздават в бюрата за даване на имоти под наем. Шест обекта бяха оградени с червено. Всички се намираха на около петстотин метра от дома ми.
Изведнъж ми проблесна — Койл беше настанил участниците в търга в къщи на остров Дофин. Намерил беше идеалното разрешение, тъй като по това време на годината местните хора бяха свикнали да виждат непознати. Още веднъж разгледах картата. Къщата на съседите ми Амбърли също беше отбелязана с червено. Семейство Бловайн бяха колекционери!
Защо ли не се учудвах?
— Детектив? — прошепна женски глас.
Обърнах се. Лидия стоеше на прага. Държеше нещо черно. Изведнъж гърдите ми се взривиха.
Отнякъде се надигнаха високи вълни и ме понесоха.
Четирийсет и девета глава
— Ало, господин Кърн, вие ли сте? — Жизнерадостният женски глас сякаш идваше от голямо разстояние. — Отново се обажда Лидия Барстоу. Настанихте ли се? Имате ли всичко необходимо? Да, островът е вълшебен. Обаждам се във връзка с предстоящото събитие. След няколко минути ще имате възможност да разгледате…
Гласът се усили. Съвземах се бързо, следователно не бях прострелян. Постепенно пред погледа ми се ширна бял таван. Усещах парене в гърдите, което ми подсказа, че съм бил временно обезвреден чрез електрошоково устройство. Разперените ми китки бяха завързани с кабел, ръцете ми бяха извити назад. Болката в гърба и раменете ми беше нетърпима.
Извърнах глава — от едната ми страна стърчеше метла, от другата — дръжката й. Да му се не види, защо лежах върху метла?
Помъчих се да седна, но не успях — нещо ме приковаваше към пода. Втренчих се в метлата и бавно осъзнах какво е станало. Преди да завържат ръцете ми, бяха прокарали дръжката през свивките на лактите ми, затова не можех да помръдна.
С усилие леко повдигнах краката си и видях, че глезените ми също са овързани с кабел. Жената продължаваше да чурулика:
— Ще ви взема след няколко минути и ще ви заведа на мястото. Рубин ще ви обясни процедурата по наддаването… Да, с нетърпение чака да се запознае с вас…
Лидия седеше до плота между кухнята и малката трапезария. Носеше копринена бяла блуза, джинси и маратонки — „униформата“ на богатите туристи. Досега я бях виждал само с широките и безвкусни дрехи, затова не бях забелязал съвършената й фигура. Говореше различно от „предишната“ Лидия — гласът й беше музикален, с лек южняшки акцент, много уверен, както подхожда на делова и красива жена.
— Официалното облекло не е задължително, господин Кърн. Да, Рубин също ви очаква. Доскоро.
Тя затвори телефона. Видя, че съм се свестил, и ми се усмихна като на стар приятел:
— Представяш ли си, Райдър? Онзи кретен питаше дали участниците в търга ще бъдат с официално облекло. Хм, дали да не му позвъня отново и да му кажа да облече смокинг?
— Всичко е измама — прошепнах. — Абсолютно всичко.
— Грешиш, скъпи Райдър. Парите са съвсем истински. Като стана дума за пари, време е да получа следващата сума. — Тя се изправи. Вече не се движеше прегърбена, не изглеждаше отчаяна от живота. Новата Лидия пристъпваше грациозно като пантера. Откъсна от ролката парче лейкопласт, залепи го върху устата ми и излезе. Изкрещях, но се получи само тихо мучене.
Опитах да се преобърна и открих, че метлата ми пречи да се движа. Забих пети в пода и се помъчих да се повдигна, но само се завъртях по гръб. Известно време се въртях като стрелката на повреден компас, после се отказах.
Лидия се върна след двайсет минути според стенния часовник; носеше още един куфар.
— Благодаря, че ми зае колата си — изчурулика и подрънка ключовете. — Извинявай, но я оставих на няколко пресечки от тук.
Затворих очи — ако някой ме потърсеше, щеше да си помисли, че съм отишъл някъде. Лидия ме подритна: