— Ако се държиш прилично, ще ти дам възможност да говориш.
Кимнах. Тя махна лепенката. Погледнах последния куфар:
— Каква е мизата този път?
Лидия отвори куфара, обърна го към мен. Видях стройни редици от пачки банкноти.
— Господин Кърн донесе милион и сто хиляди. Госпожа Бърчман — милион. Господин Карутърс се включи с деветстотин хиляди. Семейство Д’Алесандро донесоха седемстотин хиляди и златни монети за още сто хиляди. — Тя ми намигна. — Още трима участници в наддаването и ще си осигуря приличен пенсионен фонд.
— Пет-шест милиона за двама ви с Койл. Като стана дума за него, кога очакваш да се появи?
Лидия лукаво се усмихна. Заобиколи плота и изчезна от погледа ми. Чух трополене и се запитах дали Койл се е скрил в килера на семейство Мартин.
— Рубин? Скъпи? Вече можеш да се покажеш. Детектив Райдър е в дневната и настоява да те види.
Тя отново се появи. Първото, което забелязах, бе, че е сложила розови ръкавици за изваждане на горещи съдове от фурната. После видях какво носи — замразена човешка глава.
Невиждащите очи на Рубин Койл се впериха точно в мен.
— Детектив Райдър, кажи здрасти на Рубин. — Пусна главата на пода и я изрита. Тя се плъзна и спря до крака ми. Потреперих. Лидия се върна в кухнята, свали ръкавиците. Вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер:
— Здравейте, господин Барнкамп. Обажда се Лидия Барстоу. Готов ли сте за днешното събитие? Чудесно! След два часа ще имате възможност да разгледате колекцията. Предполагам, вече сте се запознали с материалите, доказващи автентичността — статиите в пресата, видеозаписа с изказването на детектива-специалист. Както обещахме, потвърждаването е извършено от експерт… — Погледна ме, отново ми намигна, продължи да говори по телефона. Взирах се в тавана и слушах как тя манипулира жертвите си, оплитайки ги в мрежа от лъжи… както бе впримчила и двама ни с Хари; изпратила ни беше за зелен хайвер, като ни насочи по следите на Рубин Койл. С най-елементарни средства — неугледни дрехи и позата на разтревожена и безпомощна жена, Лидия Барстоу ни беше движила като фигури по нейната шахматна дъска.
Погледнах замръзналото лице на Рубин Койл; очите му бяха изцъклени от ужаса на сетния миг. Запитах се как го е убила — нападнала ли го е в гръб като Борг или му се е усмихвала в лицето, когато е прерязала гърлото му?
Предполагах, че е избрала второто. Зипински е бил нищожество, наето да свърши определена работа, Койл — актьор в нейната постановка. Театралното й появяване с отрязаната глава ми подсказа, Лидия е типичен социопат — искаше жертвите й да разберат за неминуемата си смърт и да види ужаса в погледите им.
Сигурен бях, че най-подробно е изучила структурата на полицията в Алабама, открила е как и кога е създаден СОППЛ и с невероятно умение е манипулирала системата.
Твърдеше, че е на около четирийсет и пет години, но в наши дни козметичната хирургия е широко разпространена и вече не е лукс, който си позволяват само кинозвездите. Сега разбрах, че е поне с десет години по-възрастна. Бе невероятна актриса. Изглеждаше безстрашна. Манипулираше хората благодарение на интуитивното си усещане за най-тайните им желания. Алчността й беше почти осезаема — жажда за пари, власт, надмощие.
Постепенно в съзнанието ми се оформи предположение; изгледаше невъзможно, ала интуицията ми подсказваше, че съм на прав път.
Лидия Барстоу и Калипсо бяха една и съща личност.
Петдесета глава
Един от моряците на ферибота между форт Морган и остров Дофин размота котвеното въже и го пусна на палубата, боядисана в бяло. Извади цигара от пакета, облегна се на парапета и заразглежда пътниците. Повечето бяха курортисти, пристигащи на почивка с микробуси и каравани — децата посочваха чайките, които кръжаха над водата, родителите снимаха с камери приближаването на ферибота към остров Дофин, все едно беше невероятно събитие. Към някои коли бяха прикачени платформи с лодки. Имаше и неколцина колоездачи. Изглежда, всички бяха туристи, което бе обичайно за сезона.
„Този обаче не е турист — помисли си морякът, когато погледът му попадна на възрастния човек, застанал на предната част на палубата. Непознатият беше със силен слънчев загар, носеше избеляла синя риза, вехт бежов панталон и оръфани тежки обувки. — Може би навремето е бил в строителството, но не като общ работник, а като инспектор.“
Той запали цигарата и се загледа в залива, докато лоцманът насочваше ферибота към рампата. Двигателят намали оборотите, червено-бялата плуваща платформа се разтресе.