Петдесет и първа глава
— Ало? Госпожа Бловайн? Отново се обажда Лидия Барстоу. Как сте? Знам и много съжалявам. Тук подобни „инциденти“ са ежедневие и вече сме свикнали. Може би ще го отстраните, ако пуснете вода с маркуча… Не, разбира се. Не казвам вие да го изчистите. Съпругът ви там ли е? Ще изчакам, благодаря.
Лидия затисна с длан микрофона на слушалката и се обърна към мен:
— Писна ми от тази пачавра Бловайн! Непрекъснато мрънка за нещо — вкусът на питейната вода бил особен, леглата били твърди, на терасата имало курешки… Ръцете ме сърбят да взема отварачка за консерви и да й извадя очите.
— Чакай малко — казах. — Ако са видели видеозаписът, в който „потвърждавам автентичността“, и са прочели дописката в „Реджистър“, вече знаят кой съм.
— Показах им ги едва след като вече бяха имали пререкание с теб. Съобщих на всички участници в наддаването, че живееш на острова; умни са и си дават сметка, че не им симпатизираш. Между другото, така изглеждаш още по… правдоподобен.
Тя отдръпна дланта си от микрофона и зачурулика в слушалката:
— Здравейте, господин Бловайн. Обажда се госпожица Барстоу. Исках да ви съобщя, че след малко ще бъда при вас, за да…
Приключи разговора, погледна часовника си, отново залепи устата ми с лейкопласт и отиде да прибере поредната тлъста сума. Няколко минути напразно се опитвах да се освободя. Хари беше при Уолкот, Данбъри — на работа. Разбира се, по някое време щяха да се усъмнят, че не съм се обадил, и щяха да дойдат да ме търсят. Само че нямаше да намерят нито мен, нито колата ми. И през ум нямаше да им мине да надникнат в къщата на съседите.
Само след двайсет минути Лидия вкара през вратата грамаден куфар на колелца.
Тя остави куфара до другите, помилва го, както се гали дете, и се ухили:
— Сигурно си забелязал изкуствените цици на онази мръсница Бловайн, Райдър.
— Трудно е да не ги забележиш.
— Адски се изкушавах да ги разрежа, та да разбера с какво са напомпани. За съжаление това щеше да провали плановете ми.
— Онези наивници още ли са живи?
Усмивката й стана още по-неприятна:
— Съобщавам на здраво овързаните и много изплашени „участници в търга“, че в една от съседните къщи ще бъде намерено мъртво ченге. После ги принуждавам да изгълтат по няколко хапчета сънотворно. Щом заспят, леко разхлабвам въжетата. След десетина часа „клиентите“ ще се събудят и ще бъдат изправени пред избор — да пропълзят обратно в дупките си и да си мълчат за случилото се, или да отидат в полицията. При втория вариант ще започне разследване и ще избухне невероятен скандал, симпатичното им хоби ще стане център на общественото внимание — нещо, от което тези сладури се страхуват, както дяволът се страхува от тамян.
Неволно се възхитих от проницателността на Лидия/ Калипсо и познаването й на човешката природа; повечето колекционери на вещи на серийни убийци вероятно бяха богати комплексари, жалки гротески, страхливци по рождение, които щяха да се примирят със загубата и да се скрият в своите бърлоги, за да ближат раните си.
Забих пети в пода и се преместих няколко сантиметра встрани, за да виждам лицето й:
— Един въпрос не ми дава покой, Лидия. Как портретът ми се е озовал на картинката, която си оставила при Уики?
Тя сбърчи чело:
— Какви ги дърдориш?
— На парчето платно, залепено на тавана на караваната, имаше скица с молив на човек, който изглежда като мой двойник. Била е изтрита, но в лабораторията я възстановиха. Застанал съм до метална ограда, а зад мен се вижда Айфеловата кула.
За втори път станах свидетел на странно явление — лицето й внезапно стана безизразно като маска. Очите й се замъглиха, долната й челюст увисна, дъхът й секна. След четири-пет секунди мъртвешката физиономия се смени с живо лице.
— Не знам за какво говориш — избърбори тя. Врътна се и отиде да си налее оранжада от бутилката в хладилника.
Опитах се да анализирам странната й реакция; съзнанието на Лидия/Калипсо сякаш обработи информацията, прецени, че въведените данни са недостатъчни, и ги отхвърли. Запитах се дали по този начин увредената й психика реагира на объркването — тялото й престава да функционира, докато мозъкът приема и анализира неочаквана информация.
— Откъде взе картината, която остави при Уики? — настоях.
Лидия остави на плота чашата с оранжада и отново посегна към телефона, но преди да се обади, благоволи да обясни:
— Въпреки че разфасовах платното на скъпоструващи парченца, далаверата не можеше да продължава вечно, Райдър. Именно затова започнах да планирам последния голям удар. Преди две години се добрах до източника, за да се сдобия с още малко „стока“ — предположих, че ще ми потрябва.