— Форие!
— Изръсих се три хилядарки, за да подкупя един пазач в лудницата. Казах му да вземе от Форие всичко, свързано с изкуството. Той ми достави няколко миниатюрни рисунки, които приличат на голямата картина… предполагам, Трей живее в миналото. Една залепих на тавана над разлагащия се труп на Хайди, друга оставих в бюрото на Рубин. Струваше си да хвърля трите бона, за да те държа на нокти, Райдър.
— Добре, че Форие е оцелял след побоя в Париж, а?
Тя се потупа по слепоочието:
— Явно има твърда глава… Имаш право, наистина ми се наложи да го използвам, и то два пъти.
— Ти си взела маските, изработени от него. И си продължила да убиваш. Изпитвала си потребност да го правиш.
Лидия се спусна към мен; дълбоко си поех въздух, защото очаквах отново да скочи върху гърдите ми. Ала тя коленичи и ме погледна в очите.
— Случвало ли ти се е да видиш сетния миг на един живот, Райдър? — прошепна, горещият й дъх опари лицето ми. — Онази частица от секундата, в която разбираш от какво сме направени. Мигът изтича от очите, като кал се излива на пода, в него се гърчат какво ли не гадини. Невероятно е. Ала не всеки може да го види, това е отредено на много извисени личности.
Извърнах глава, защото безумието в погледа й бе ужасяващо.
— Оставяла си маските на Форие до труповете на жертвите си — казах престорено спокойно; не можех да направя друго, освен да я накарам отново да подхване самохвалната си реч и да отвлека вниманието й от мислите за сетния миг.
Тя се подпря на главата ми, за да се изправи, и без да бърза, се върна до плота:
— Брр, ама че грозни бяха тези маски! Форие беше гениален художник, Райдър. Виждал си образци от изкуството му, не мислиш ли, че творбите му са надникване в бъдещето?
Не отговорих, само поклатих глава. Лидия продължи:
— После загуби дарбата си… може би след като му разбихме главата. Не съм виждала по-грозно нещо от тези маски. Ала те осигуряваха безопасността ми.
Взирах се в тавана и си мислех, че способността й да извлича полза от другите — Хекскамп, жената в съдебната зала, Форие — е свръхестествена. Социопатите са много опасни, защото за разлика от останалите хора не са обременени от чувства или от безбройните проблеми на ежедневието, а изцяло се съсредоточават върху желанията и целите си.
Лидия набра поредния номер и отново се преобрази в чаровна делова жена:
— Здравейте, господин Пауъл. Така си радвам да ви чуя…
След няколко минути излезе. Отчаяно се опитвах да се освободя и да изкрещя, но устата ми пак беше залепена с лейкопласт, а метлата не ми позволяваше да изтъркалям по пода. Бях безпомощен като напълно парализиран човек, затворен в клетка с вълци.
Петдесет и втора глава
Джейкъб Уилоу слезе от пикапа, обувките му затънаха в пясъка. Колата на Райдър я нямаше нито на алеята, нито под къщата. Бившият детектив се качи на верандата. Почука на входната врата, обърна се и се огледа. На „улицата“ имаше три къщи, след които започваше рехава гора. Едната постройка беше голяма и луксозна, къщите на Райдър и на другите му съседи бяха далеч по-скромни. Това не им пречеше да струват майка си и баща си заради местоположението на брега на океана. Задънената улица означаваше, че по нея минават само колите на обитателите на трите къщи. Накратко, мястото беше спокойно и уединено, истинско райско кътче.
Уилоу отново почука. И този път никой не отвори вратата. Той слезе по стълбите, прекоси разстоянието под къщата. Заобиколи масичките за чистене на риба и за пикник, също и каяка. Излезе от другата страна и погледна към терасата. От единия прозорец — може би на кухнята, струеше светлина. Уилоу пак се мушна под къщата, ослуша се, но не чу нито стъпки, нито звук от телевизор или радио. Върна се при пикапа и взе мобилния си телефон, за да позвъни на Райдър, ала си спомни предупреждението му, че линията трябва да е свободна, защото очаквал важно съобщение.
Въздъхна, хвърли телефона обратно на седалката. Понечи да седне зад волана, но си помисли: „Какво съм се разбързал? Може Райдър да е отскочил до магазина.“
Затвори вратата на пикапа и тръгна към стъпалата пред притихналата къща. Сложи си тъмните очила, придърпа на челото си широкополата шапка и седна под палещото слънце; умираше за още една цигара.
Чух как шофьорът на колата, която мина по алеята към къщата ми, изключи двигателя. Дизелов двигател… Помъчих се да си спомня кой мой познат кара автомобил с дизелово гориво.