Уилоу! Пикапът му „Додж Рам“ беше на дизел. При последния ни разговор преди около час му казах, че няма да мърдам от къщи, защото чакам да ми съобщят важна информация. Възможно ли беше да го е обзело лошо предчувствие, да е взел ферибота и сега да е тук, на острова?
Нямаше да се учудя, ако е послушал интуицията си.
За миг се обнадеждих, после ме обзе още по-силно отчаяние. Въпреки че Уилоу се намираше на петнайсетина метра от мен, нямаше как да го известя къде съм. Отгоре на всичко Лидия щеше да се върне всеки момент; Бог знае какво можеше да се случи, ако тя познаеше стария детектив.
Дълбоко замразената глава на Рубин Койл, намираща се на сантиметри от коленете ми, подигравателно се взираше в мен.
Уилоу се изправи и се протегна. Нямаше смисъл да виси тук, Райдър вероятно беше отишъл в Мобил. Погледна към океана и забеляза нещо да се движи успоредно с брега на петнайсетина метра навътре. Мушна се под къщата, излезе от другата страна и застана до водата, като понамести тъмните си очила.
Едва сега видя гръбната перка на малка акула, която плуваше в плитчините между брега и пясъчните наноси и гълташе малките рибки. Хрумна му, че тези морски хищници са вечно гладни, сякаш са „програмирани“ да се тъпчат непрекъснато. Погледа, докато акулата изчезна в по-дълбоки води… или се притаи сред наносите, за да дебне нови жертви.
После нахлупи шапката си, за да не я отнесе внезапно усилилия се вятър, и тръгна обратно към пикапа. Докато се изкачваше по дюната, чу хрускането на пясък и раковини под колелата на някаква кола. Вдигна глава с надеждата, че Райдър се връща, но видя някакъв син джип, шофиран от жена. Тя любопитно го изгледа, после приятелски му махна. Той също вдигна ръка за поздрав и загледа непознатата, която спря джипа пред съседната къща, слезе и с грациозността на пантера се запъти към стълбите.
Лидия влетя в дневната; веднага забелязах, че е намръщена като тъмен облак. Изгледа ме злобно, отиде в кухненския бокс и взе да ровичка в чекмеджетата. Ядосано хвърли едно, на пода се раздрънчаха прибори за храна. Тя се върна с дълъг нож за обезкостяване на риба, клекна до мен, дръпна лепенката от устата ми и притисна острието до шията ми:
— Около къщата ти обикаля някакъв човек. Не му видях лицето, но ми се стори, че е възрастен. Кара черен пикап. Кой е този тип?
Черен пикап! Значи наистина беше Уилоу. Ала тя не го беше познала.
— Не знам — избърборих.
Лидия допря ножа до вратната ми вена:
— Не ме лъжи! Кой е този, мамка му?
— Може да е… клиент.
— Клиент ли? За какво?
— Ами… в свободното си време водя туристи на риболов. Понякога местните хора ме препоръчват. Виж дали върху колата му има приспособления за поставяне на рибарски пръчки.
Тя скочи и погледна през прозореца, после се обърна към мен:
— Не знам как изглеждат тези приспособления. Приличат ли на тръби? — Отново погледна навън и видимо се успокои — визуалната входяща информация отговаряше на онова, което й бе казано. — Изглежда неспокоен, май се кани са си тръгне. Този клиент ще го изпуснеш, Райдър. — Изсмя се, мина край мен, размаха ножа пред очите ми и отиде в кухненския бокс.
Джейкъб Уилоу се качи в пикапа, понечи да завърти ключа за двигателя. Хрумна му, че има много време, докато фериботът потегли обратно към форт Морган; можеше да отиде до прочутия аквариум на острова, а на връщане да провери дали Райдър се е прибрал. За всеки случай щеше да му остави бележка. Взе от жабката бележник и химикалка и написа:
Бях тук в 3.00. И мен не ме сдържа на едно място. Докато чакам ферибота, ще отскоча до аквариума. Отдели десет секунди и СЕ ОБАДИ ДА МИ КАЖЕШ КАКВО СТАВА!!! Искрено твой:
Слезе от колата, изкачи стъпалата към къщата, помъчи се да пъхне бележката между вратата и рамката, само че те плътно прилягаха една към друга. Той хвана валчестата дръжка, опитвайки се да поразшири процепа. Дръжката се завъртя. Очите му се разшириха от изненада — вратата не беше заключена.
Той я открехна, надникна в прохладната дневна, огледа се. Бялото ленено сако на Райдър беше преметнато на облегалката на един стол. Отдолу висяха някакви каишки.
„Какво пък, ще погледна — каза си Уилоу. Пристъпи в стаята, вдигна сакото. Отдолу беше кобурът със служебния пистолет на Райдър. — Да му се не види, кое ченге излиза без оръжието си?“
Самият той не мърдаше никъде без малкия револвер, който носеше в кобур, прикрепен към глезена си — тежеше само петстотин грама и не затрудняваше движенията му. Този случай изглеждаше прекалено странен и човек трябваше да е подготвен. Лудите бяха непредсказуеми.