Излезе на верандата. Представи си как Райдър слиза по стъпалата, качва се в колата и потегля на някъде. Обаче не взима оръжието си. Защо?
Обърна се към съседната къща, в която преди малко беше влязла непознатата, вероятно някаква курортистка. Забеляза леки вдлъбнатини в пясъка между двете постройки. По разстоянието помежду им прецени, че са отпечатъци от стъпки.
Вятърът откъм залива ту се усилваше, ту стихваше. Уилоу се запита колко ли време е необходимо да се запълнят вдлъбнатините при този вятър. Позамисли се, после се върна при пикапа. Беше пристигнал преди четвърт час, а следите му започваха да се заличават. Отново се загледа в отпечатъците между къщите. Бяха отпреди максимум деветдесет минути, иначе вече щяха да са изчезнали.
Хрумна му, че ако жената не е курортистка, а живее тук, може би е приятелка на Райдър и той е изтичал до дома й, за да й каже нещо важно. Може би…
Въпроси, въпроси… прекалено много „може би“.
Уилоу мразеше въпросите и неизвестността.
Побутна назад шапката си и последва дирята в пясъка.
Чух скърцането на пясък и раковини — някой приближаваше къщата. Лидия изтича до прозореца:
— Онзи дъртак идва насам. Сигурно ще ме пита дали не съм те виждала. — Усмихна се престорено и заговори като празноглава лигла: „Ах, скъпи господине, разминахте се с господин Райдър! Той отиде в Бирмингам при свой болен приятел.“ Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще се отървем от стареца, после ще те отведа на места, за които не си подозирал, че съществуват.
Стъпките стихнаха, сякаш Уилоу бе спрял да огледа къщата.
После ги чух отново, този път бяха по-близо.
Представих си какво ще се случи. Лидия отваря вратата, Уилоу е на площадката отвън. Ще го познае ли? Кога го е виждала за последен път? Какво ще направи той? Ще разбере ли коя е? А може би изобщо не я познава, защото преди трийсет години буквално се е изпарила…
По стълбището проехтяха стъпки. Лидия просъска:
— Онзи се качва, Райдър. Не мърдай от тук, ей сега се връщам. Не бой се, ще имам достатъчно време да се позабавляваме, преди да взема ферибота. — Кимна към отсечената глава и съучастнически ми намигна: — Прави компания на Рубин, докато се отърва от дъртия глупак.
Напрегнах сили и с коляно побутнах ужасяващото нещо — беше твърдо като топка за боулинг.
На вратата се почука.
Трескаво размишлявах. Знаех, че ако пропусна тази възможност да се спася, с мен е свършено. Изведнъж си спомних как съзнанието на Лидия се „изключваше“, когато тя се изправяше пред нещо неочаквано — в психологията тази реакция се нарича „дисоциация“. Запитах се дали мисловният й апарат ще престане да действа за няколко секунди, ако Уилоу внезапно изникне пред очите й.
Тя се провикна:
— Един момент, ако обичате.
Погледнах отсечената глава, очите ми се прехвърлиха върху гладкия под. Лидия се обърна да провери дали съм скрит от погледа на човека, който ще застане на прага. После затъкна ножа в колана на джинсите си и го прикри с блузата. Измина краткото разстояние до вратата.
Отвори я.
Дълбоко си поех въздух, събрах цялата си сила и с колене леко побутнах главата на Рубин Койл.
Джейкъб Уилоу притисна шапката си, за да не я отнесе вятърът. Вратата се отвори. Той кимна. Жената се усмихна:
— Какво оби…
Изведнъж млъкна. В мига, в който погледна новодошлия, лицето й стана безизразно като на статуя.
— Добре ли сте, госпожо? — избърбори Уилоу, стреснат от необяснимото й поведение. Хрумна му, че я е виждал някъде, което също беше странно.
След миг обаче се случи нещо още по-странно. Отсечена човешка глава бавно се изтърколи по пода и спря на сантиметри зад жената. Тя не я забеляза; долната й челюст беше увиснала, погледът й беше празен.
Уилоу посегна към оръжието в кобура, прикрепен към глезена му, в същия миг жената сякаш излезе от транса, очите й проблеснаха като разпалени въглени.
Петдесет и трета глава
Стори ми се, че главата се търкаля като на забавен каданс, почти безшумно. Чух Уилоу: „Добре ли сте, госпожо?“
Затаих дъх, когато ужасяващата ледена топка спря на сантиметри зад Лидия. Виждах само гърба й. Настъпи мъртвешка тишина.
След миг Лидия изкрещя, все едно я бяха обгърнали пламъци. Извади ножа, затъкнат в колана на джинсите си, изскочи навън и замахна. Веднъж, два… три пъти… Уилоу гневно изрева. Някой се изтъркаля по стъпалата. Проехтяха четири последователни изстрела, все едно се взривиха ракети.