Отново настъпи тишина. Чувах само биенето на сърцето си.
Лидия се появи; стискаше ножа, дългото му острие беше обагрено в червено. Върху бялата й блуза имаше две червени точки. Спря и се огледа, сякаш за пръв път стъпваше тук. Видя ме, ала не ме позна — вече беше преминала през последната врата, която я разделяше от лудостта; за нея бях само лесна плячка. Вдигна ножа и тръгна към мен. Спъна се в куфарите до вратата, с крак ги изблъска встрани. Едва сега забеляза червените петна на блузата си — наведе глава и внимателно ги разгледа, като че ли се питаше откъде са се взели.
Лицето й застина, тя се вцепени.
След две секунди „механизмът“ отново се включи. Тя рязко вдигна глава, направи три стъпки.
Пак погледна раните, последва ново вцепеняване.
Изключване, включване. Изключване, включване. Лидия ту пристъпваше към мен, ту спираше, но неумолимо се приближаваше. Изкрещях, сякаш жалкият звук, който се чу изпод лейкопласта, можеше да изплаши убийцата.
Включване, изключване, включване, изключване, ритмични като движението на часовниково махало.
Най-сетне тя се изправи над мен.
Вдигна ножа.
И сякаш се поколеба между поредното включване и изключване.
По-късно осъзнах, че не съм чул петия изстрел.
Ала видях как изведнъж върху корема й безшумно разцъфна алено цвете. Тя потрепери. Спря да го докосне. Този път съзнанието й не се изключи, погледът й бе на човек, който внезапно е получил просветление. Изпусна ножа и се строполи на пода — звукът отекна като гръм.
Джейкъб Уилоу изпълзя през прага; подпираше се на едната си длан, с другата притискаше страната си, следваше го широка кървава диря. Някак си се добра до мен, протегна окървавената си ръка и дръпна лейкопласта.
— Мръсницата ме наръга жестоко, Райдър — избърбори. — Накълца ми черния дроб… Остарял съм… не можах да реагирам навреме… — Озадачено се втренчи в Лидия, сякаш се питаше с какво е предизвикал гнева й.
— Тя е Калипсо, Джейкъб. Обади се на 911, имаш силен кръвоизлив.
— Калипсо ли? Онази Калипсо?
— Друга жена се е самоубила в съдебната зала, а Калипсо години наред е изнудвала колекционерите… Позвъни на 911, старче. Веднага!
Телефонът беше на плота между дневната и кухненския бокс. Уилоу го погледна и изпъшка:
— Не мога.
— Развържи ми ръцете.
Уилоу някак си се изправи на колене и се помъчи да ме освободи, но пръстите му трепереха, а кабелите около китките ми бяха прекалено стегнати.
— Телефонът — повторих. — Опитай се да…
Той се олюля и безпомощно се строполи на пода; ризата му беше така просмукана с кръв, че жвакаше.
— Шшшт, Райдър. Няма да мога — избърбори. — Калипсо… сигурен ли си?
Кимнах. Той се позамисли, после задавено се изсмя и ме потупа по рамото, все едно бях казал остроумен виц:
— Знаеш ли какво стана през онзи ден в съда? Преди да ми каже да преследвам прекрасното изкуство, умиращият Хекскамп ми прошепна нещо.
— Какво, Джейкъб?
— „Тя излъга.“
— Е, и?
— Не се ли… досещаш, Райдър? — Гласът на Уилоу все повече отслабваше. — „Тя излъга.“ Калипсо е обещала на Хекскамп, че ще го спаси, вместо това е изпратила някого да го убие.
— Ясно. За нея тази игра е била приключена. Била е готова да продължи напред.
Той поклати глава, подпря се на лакът:
— Преследвай изкуството. Едва сега разбрах какво означава това. Хекскамп ме е молел да проследя Калипсо — любовницата му, която в крайна сметка го уби. — Отново се позасмя, но личеше че силите бързо го напускат. — Цели… трийсет и пет години… съм отмъщавал заради Марсдън Хекскамп.
— Важното е, че отстрани Калипсо. Беше машина за убиване, жестоко чудовище. Ти спаси живота на много хора, Джейкъб.
Уилоу поизвърна очи към мъртвата и прошепна:
— Дано да е така. — Отпусна глава върху гърдите ми, погледна ме — лицето му бе спокойно. И двамата знаехме какво ще се случи.
След около минута станах свидетел на сетния миг на Джейкъб Уилоу. От очите му не рукнаха потоци тиня, не се загърчиха червеи. Все едно нещо привлече вниманието на стария детектив и той тръгна в тази посока.
Епилог
Инспектор Бернар Латрел не ме беше забравил. Изпрати ми с експресна поща някакъв голям плик. Вътре намерих голяма цветна снимка и кратко писъмце:
Това е фотография на живописно платно, което е било откраднато през 1969 година. Ако някога го намерите, ще преплувам Атлантическия океан, за да го видя.