Извадих снимката и излязох на терасата да я разгледам на светло. После се обадих на доктор Проуз, на Данбъри и накрая на Хари:
— Отиваме в приюта, братле.
— Не ти ли стига ужаса, който изживя, Карс? Защо да се виждаш с Джереми? Аз определено нямам желание.
— Не отиваме при него, а при Трей Форие. Ще пропуснеш много, ако не дойдеш, повярвай ми.
Докато пътувахме към приюта-затвор, лежах на задната седалка, размишлявах и много рядко обелвах по някоя дума. Хари и Данбъри често се споглеждаха, ала не ми задаваха въпроси.
Ванджи направи изключение и разреши тримата едновременно да се срещнем с Трей Форие. Влязохме в стаята му. Обзавеждането беше спартанско — само легло, стол и бюро. В единия ъгъл стоеше вехт кожен куфар. Стените бяха бели.
— Хари, запознай се с Трей Форие.
Партньорът ми протегна голямата си лапа. В продължение на няколко секунди Форие разглежда лицето му, после за моя изненада леко докосна дланта му. Облегнах се на стената, притиснах плика до гърдите си. Данбъри отново влезе в ролята на преводачка.
— Искам да поговорим по два въпроса, Трей — започнах. — Твоя картина се е озовала извън тази сграда. На нея бях изобразен аз. Знаеш ли как се е случило?
Той хвана брадичката си и се замисли. Очакването ми се стори безкрайно.
— Je soupconne qu’il s’est il y a des anees. .Te suis venu ici, j’ai recontre vorte frere…
— Мисля, че е станало преди много години. Дойдох тук, запознах се с брат ви. Беше тъжен, защото нямаше ваша снимка. Още му се сърдехте заради престъпленията, които беше извършил, и отказвахте да му изпратите фотография. Като видях колко страда, предложих да ви нарисувам.
Приближи се до вехтия куфар и го отвори. Данбъри превеждаше, без да се запъне, затова имах усещането, че с Трей разговаряме на един и същ език.
— Когато пристигнах тук, ми разрешиха да си донеса няколко лични вещи. Между тях бяха тези малки етюди… — Извади няколко картини върху платно, вдигна ги да ги видим. Бяха невероятни. После ги обърна обратно и посочи белите гърбове. — Преди няколко години Джереми ме предупреди, че ще го посетите. Наблюдавах ви през прозорчето на вратата, докато минавахте по коридора, и запаметих чертите ви. Направих няколко скици с молив на гърба на едното платно. Забранено ни е да притежаваме остри предмети включително моливи, но ние си имаме начини да се снабдим с каквото ни трябва. Накрая брат ви каза, че съм постигнал съвършената прилика; тогава нарисувах портрета ви с мастило върху хартия. Джереми пази рисунката в чекмеджето си и често я гледа. Разбира се, никога няма да го признае пред вас.
Изплаших се, че ще се разплача. Стиснах клепачи, преглътнах — стори ми се, че буца е заседнала в гърлото ми.
Форие отново заговори, Данбъри преведе:
— Винаги изтривах скиците. Не исках никой да разбере, че рисувам. Лекарите щяха да се захванат с мен, ако откриеха с какво се занимавам.
Спомних си самохвалната реч на Лидия и разбрах какво се е случило.
— Картините ви са били откраднати, нали? — попитах.
— Да. Изглежда, дори тук има крадци. — Форие посочи куфара. — Вече го заключвам.
— Нарисувал си зад мен Айфеловата кула, Трей — промълвих. — Защо?
— Това е изглед от един малък парк. Навремето беше любимото ми място в Париж. Джереми ми разказа за ужасното ви детство, затова реших да ви нарисувам там, където витаеше щастието.
— Благодаря — прошепнах.
— Какъв е вторият въпрос, по който искате да говорим?
Извадих от плика снимката, сложих я на бюрото. Хари и Данбъри се приближиха да я погледнат.
— Господи! — прошепна тя.
Партньорът ми пък не бе в състояние да проговори, само се блещеше.
На фотографията (явно заснета преди много време, защото хартията беше станала чуплива) се виждаше трийсетинагодишният Трей Форие — млад мъж с пламенен поглед и необезобразено лице, който стоеше до грамадна картина. На долната част на мащабното платно бяха нарисувани човешки черепи, реки от кръв и нечистотии, счупени кости — кошмарното изображение, на разрушението, което бях видял, когато Трей сглоби парченцата от маската. Златисти червеи се гърчеха сред кървищата и другите гадости.
Нагоре картината се променяше — потискащите черни, червени и кафяви тонове постепенно изсветляваха. Червеите се сливаха и образуваха призрачна фигура, която можеше да е и човешки силует.
Форие се наведе, с тънкия си пръст посочи картината:
— Les vers sont la lumiere de creation…
— Червеите са светлината на съзиданието — преведе Данбъри. — Семената на душата. Научават се да пълзят сред смъртта и мръсотията. Това е задължителен етап от пътешествието, който извежда на пътя към рая.