Фигурата се източваше и се изпълваше със сияние, напомнящо сребристата светлина в платната на Вермеер.
Преобразяващият се силует се извисяваше все по-нагоре и бе увенчан с експлозия от светлина и цветове — наситени като в картина на Шагал, въздействащи като платно на Ван Гог. Въпреки интензивността на изображението (а може би именно заради нея) картината вдъхваше усещане за спокойствие и хармония. Пътешествието бе завършило успешно.
— Невероятна е, господин Форие — промълви Данбъри.
— Беше само етюд…
— Етюд! — Хари поклати глава.
— Имате ли други картини? — попита Данбъри. — Моля ви, кажете, че имате.
Форие пристъпи към леглото си и седна. Изглеждаше и се държеше като напълно нормален човек.
— Mon cas a ete prepare au process…
— Подготвяха делото ми да влезе в съда. Срещу мен имаше важни веществени доказателства, въпреки че не бях причинил зло никому. Не съм в състояние да убия живо същество — това е ужасен грях.
— В един момент си престанал да твърдиш, че си невинен! — възкликнах. — В крайна сметка дори си признал, че си извършител на ужасните престъпления. Защо?
— A cru foi, ma vie a epargne, j’ai ete place dans une cellule tout mon proper…
— Тъй като ме смятаха за луд, ме затвориха в единична килия. Всичко беше бяло — пода, стените, тавана. Мислено измих мръсотията от стените и започнах да рисувам върху тях. И стана истинско чудо. Осъзнах, че най-прекрасните изображения се получават, когато рисуваш без бои. Без платно. Без хора, които да те наблюдават. Вече няма ограничения, свободен си да правиш каквото пожелаеш и само смъртта може да открадне творбата ти.
— Озовал си се тук.
— Стените са бели. Също подовете и таваните. Всичко е бяло. Тук е моето ателие.
Приближи се до стената и започна да дирижира… В този миг разбрах заблудата си. Той не „държеше“ палка, а четка.
Рисуваше!
— Моите картини вече са на повечето стени тук. Измина много време, докато ги създам. Ала в процеса на работата съзрях, започнах да проумявам грешките си. — Кимна към снимката, изпратена от Латрел, и добави: — Вече не съжалявам за картината, която Марсдън открадна. Повярвайте, че е нескопосана и грозна в сравнение с новите ми творби.
Отворих вратата, огледах се. Широкият коридор се разклоняваше в други коридори.
Всичко беше бяло.
Прекрачих прага Трей Форие излезе след мен. Данбъри и Хари ни последваха. Загледах се в безбрежния океан от белота и се обърнах към художника, без да осъзнавам, че за пръв път съм му заговорил на „ви“:
— Разкажете ми за новата си творба, господин Форие.
— Comme toujours, Fart du moment final…
Данбъри преведе:
— Както винаги темата е изкуството на сетния миг. Когато всичко започва отново.
Докоснах стената:
— Казвате, че картините ви са навсякъде около нас, така ли?
Форие разпери ръце, завъртя се и се засмя като радостно дете:
— Nous traversons le coeur de Dieu!
Обърнах се към „преводачката“.
— Казва, че всички преминаваме през сърцето на Бог.
Бяхме поразени. Някак си благодарихме на Трей Форие за оказаната помощ. Сбогувахме се и тръгнахме по коридора, но едва бяхме изминали няколко метра, той извика:
— Amis! Приятели!
Обърнахме се. От разстояние лицето му не изглеждаше толкова уродливо. Стори ми се, че не съм виждал толкова щастлив човек.
— Le monde pense c’est sur parce qu’il’le s ici…
С Хари нетърпеливо погледнахме Данбъри, тя побърза да преведе:
— Хората мислят, че са в безопасност, защото са го затворили тук. Трей пък смята, че той е в безопасност, тъй като хората са отвън.
Форие ни махна и ни обърна гръб. Спря за миг, наведе се да поправи нещо в невидимото изображение на пода, после влезе в стаята си.
Тръгнахме към паркинга. Слънцето сложи на раменете ни топлите си длани, въздухът беше сладък като мед.
— Хрумна ми нещо… — промърмори Данбъри. — Сигурно ще ме помислите за глупачка, но ми се струва, че картините му съществуват. Че в едно друго измерение стените на този страховит затвор са покрити с невероятни изображения.
— Има ги, ако повярваме в тях — обади се Хари. — Важното е да вярваш, нали така? — Отвори задната врата на колата и ни направи знак да се качим: — Вие двамата седнете отзад. Аз ще карам.
Подчинихме се. Той включи на скорост (нещо страховито застърга), едва не заби автомобила в някакъв храст, но в последния момент изправи волана и най-сетне се изплъзнахме от зловещата сива сграда. Вече пътувахме по магистралата, когато партньорът ми удари с юмрук по волана и се засмя: