— Хей, Карс, помниш ли оня Рафаел, дето вулканизира спуканата ни гума?
— Още не ме е хванало старческото малоумие, братле. Помня събития, които са се случили преди десет дни. Защо питаш?
Хари се наведе (автомобилът застрашително се насочи към отсрещното платно) и заопипва под таблото, сякаш търсеше нещо:
— Преди четири години малкият брат на Раф се беше забъркал с някаква банда. Очакваше го пандиз, ако продължава в този дух. Взех го у дома за два дни и се опитах да му вкарам малко ум в главата. Ако щете вярвате, но хлапето излезе свястно и разбра за какво става дума. Сега е студент. С Раф се знаем отдавна, той е наясно какво ми харесва. Оня ден явно е решил да ми се отблагодари заради братчето си.
— Така ли? Да не би да ти е сложил в багажника резервна гума?
Хари продължаваше да бърника под таблото. Нещо изщрака. Гласът на Мъди Уотърс забумтя от скритите тонколони.
— Имаме си музика, братле! — Партньорът ми повиши глас, за да надвика певеца.
— Голяма работа сме! — възкликна Данбъри.
Хари се ухили в огледалцето за обратно виждане:
— Затегнете коланите, деца. Ще ви отведа до дома.
Данбъри се сгуши в мен, целуна ме по страната. Изпрати въздушна целувка на Хари. Той натисна до дупка педала за газта и автомобилът се понесе към моята къща. Щяхме да пристигнем навреме, за да се насладим на залеза…
Единственото, което можехме да направим след дългото пътешествие през сърцето на Бог.