Влязох в задимената канцелария тъкмо когато Салем Хакам, управителят на мотела, обясняваше на Хари:
— Камериерка открила трупа. Втурва се в моя канцелария и пищи. Аз изпуска кафето на пода, звъня на 911. Леле, колко много крещеше камериерка!
Той седеше зад очукано бюро, пушеше цигара, която вонеше на горящи парцали, напоени с терпентин, от време на време тръскаше пепелта в празна кутийка от безалкохолна напитка. Беше едър мъж, може би затова ме досмеша, като видях как държи цигарата с трите си пръста, сякаш се страхуваше да не му избяга.
— Може ли да поговорим с нея? — попита Хари.
Хакам отново дръпна от цигарата:
— Камериерка крещи. Скача в кола, отпрашва. Пищи по улица. — Всяка негова дума беше придружавана от миниатюрно облаче тютюнев дим.
— Кога ще се върне?
Управителят печално поклати глава:
— Жена, дето така вика, няма върне се.
— На чие име е регистрирано бунгалото, господин Хакам? — попита партньорът ми.
Онзи извърна поглед. Хари въздъхна — ясно му беше какво е станало.
— Господин Хакам, няма да имате неприятности. Освен ако ме излъжете.
Арабинът враждебно примигна през димната завеса:
— Аз не лъжа полиция. Вчера рано сутрин някой обадил се по телефона. Иска наеме бунгало за вторник вечер.
Помислих си, че този номер е стар като света.
— Значи не знаете кой е бил в бунгалото? — настояваше Хари.
— Не видял. Дошли много късно.
— А как ви е платил?
— Каза, че пари намеря в пощенска кутия. Поглеждам. Пари там. Каза още: „Остави врата отворена и ключа на масата.“ Викам си: „Що не? Нали даде парите?“
— Видяхте ли колата?
— Не.
— Пазите ли плика, в който са били парите?
— Не. Изгорен вече с боклука.
Мъж или жена ли ви се обади?
Хакам поклати глава, вдигна ръка пред челото си:
— Глас не висок до тук като на жена… — Посочи чатала си и добави: — Обаче не и нисък като на мъж. Някъде по средата. — Той сви рамене.
Предположих, че човекът, който се е обадил, е използвал устройство за промяна на гласа.
— Каква сума имаше в плика, господин Хакам? — попита Хари.
— Петстотин долар.
— Около десет пъти повече от нормалната такса. Не се ли усъмнихте, че клиентът е търговец на дрога? Че се върти някаква сделка с наркотици.
Управителят извърна поглед и жадно вдъхна поредната порция отровен дим. Хрумна ми, че белите му дробове сигурно приличат на торби, пълни с кал.
— Моя работа давам бунгала под наем, не да пита хора с какво занимават се. — Той се намръщи, дръпна за последен път от цигарата и хвърли фаса в кутийката. Угарката засъска, от отвора на кутийката се издигна кафеникав дим, все едно проклетото нещо отказваше да се предаде.
Тръгнахме обратно към бунгалото, като се стараехме да вървим под дърветата, чиито сенки не даваха прохлада. Постъпката на управителя беше обичайна за подобни западнали квартали. Клиенти почти нямаше, затова Хакам с радост би предоставил бунгалото на човек, който плаща, за да не го безпокоят, независимо дали е производител или търговец на синтетични наркотици, или наема къщичката за снимки на треторазреден порнофилм. Ясно беше, че арабинът дословно е изпълнил нарежданията, защото се е надявал клиентът да остане доволен и отново да потърси услугите му.
Като завихме по алеята към бунгалото, Хари се вкамени, дръпна ме за сакото и ме накара да спра:
— Погледни! Лешоядите вече се събират и на работа се намират.
Партньорът ми имаше слабост към римуването, която от време на време така ми писваше, че я наричах негов недъг. През петте години на приятелството ни се научих да дешифрирам поне наполовина мъдростите му. Този път обаче не се налагаше да тълкувам думите му. Знаех за какви лешояди говори. Надникнах иззад рамото му, за да се уверя в предположението си.
Репортерите бяха надушили сензацията.
Лейтън Уидроу едва ги удържаше пред вратата на дървената къщичка. Не знам дали подслушваха полицейската радиочестота, или някакъв закърнял инстинкт ги привличаше към всяко местопрестъпление, както мухоловката привлича досадните насекоми. Дошли бяха репортери от два телевизионни канала и от една радиостанция, не липсваха и представители на печатните медии.
Хари печално кимна:
— Виждам, че са довтасали Курвата и Ръката от Канал 14.
Погледнах го и повдигнах вежда. Не беше от деликатните, но по принцип избягваше ругателните думи.
— Ъъъ, за когото говориш?
— За оная Данбъри от Канал 14 — оная дума с „п“ й приляга съвсем точно. С нея винаги се влачи един дребен оператор — той е Ръката. Така им викат някои колеги. — Той отново погледна към бунгалото. — Навремето имаше едно телевизионно предаване „Скрита камера“. Отива някой да си пусне писмото, изведнъж от кутията изскача ръка и сграбчва плика — такива глупости. През цялото време реакцията на хората се заснема със скрита камера.