62
Малко преди разсъмване Анабел мина да вземе Стоун. Двамата отидоха до къщата на Трент и заеха позиция, която им осигуряваше добра видимост. Придвижиха се до там с очукания пикап на Рубън, на когото оставиха колата, наета от Анабел. Прибягнаха до този ход, защото пикапът се вписваше в околната среда далеч по-добре от елегантния крайслер. Предишната вечер Анабел бе наела друга кола от летище „Дълес“.
Вдигнал бинокъла пред очите си, Стоун мълчаливо наблюдаваше. Беше тъмно, влажно и студено. След изключването на двигателя купето бързо изстина и Анабел неволно се сгуши в палтото си. Стоун не обръщаше внимание на несгодите и търпеливо чакаше. До момента по пътя беше преминала само една кола. Светлината на фаровете й с мъка си пробиваше път през гъстата мъгла, надвиснала ниско над земята. За всеки случай двамата се снишиха на седалката. Сънливият водач на колата изобщо не им обърна внимание. В едната си ръка държеше картонена чаша с кафе, а с другата притискаше мобилен телефон към ухото си.
Около час по-късно започна да се развиделява.
— Внимание! — напрегнато прошепна Стоун.
От алеята на къщата изпълзя кола и бавно излезе на пътя.
— Трент — обяви Стоун, насочил бинокъла си към шофьорското място.
Анабел огледа пустия път в двете посоки и поклати глава.
— Няма как да не ни забележи, ако тръгнем след него.
— Налага се да рискуваме.
За щастие край тях мина друга кола — дълго комби с жена зад волана и три малки деца на задната седалка. Трент излезе на пътя точно пред нея.
— Ето ни го буфера — промърмори Стоун. — Ако погледне в отгледалото, ще види едно обикновено семейство, нищо повече. Карай след тях.
Анабел запали мотора и включи на скорост.
Двайсет минути по-късно напуснаха лабиринта от тесни черни пътища и се насочиха към шосе 7. Още няколко коли се включиха в процесията, но Анабел успя да се задържи зад комбито, което ги разделяше от колата на Трент. Когато излязоха на шосе 7, движението стана далеч по-оживено, тъй като то бе главна артерия към Тайсънс Корнър, Вирджиния и Вашингтон. А тези пътища, особено към столицата, се задръстваха още към пет и половина сутринта.
— Гледай да не го изпуснеш! — напрегнато говореше Стоун.
— Няма — отвърна тя и майсторски смени платната, запазвайки дистанцията до колата на Трент. Настъпилото утро улесняваше преследването.
— Май и друг път си следила чужди коли — подхвърли Стоун.
— Късметът на новака — промърмори тя. — Така отговорих и на Милтън, когато ми зададе подобен въпрос. Къде според теб отива Трент?
— На работа, надявам се.
Четирийсет минути по-късно предположението му се потвърди. Трент ги отведе до Капитолийския хълм и спря пред бариерата на служебния паркинг. Наложи се да прекъснат следенето. Спряха до тротоара и видяха как човекът от охраната вдига бариерата и маха на Трент да влезе.
— Ако знаеше, че е шпионин и убиец, едва ли би го пуснал толкова лесно — обади се Анабел.
— Докато не го докажем, той ще си остане почтен гражданин — напомни й Стоун. — Такива са правилата на демокрацията.
— Демокрация! — с отвращение изпуфтя Анабел. — Понякога на човек му се иска тази страна да бъде управлявана от фашисти!
— Глупости! — отсече Стоун.
— А сега какво ще правим?
— Ще чакаме и ще наблюдаваме.
Но дори преди 11 септември наблюдението в близост до Капитолия не беше лесна работа. А сега беше почти невъзможно, освен ако не се провеждаше с умение и безгранично търпение. След продължителни маневри Анабел най-сетне откри място за спиране, което беше достатъчно близо до изхода на служебния паркинг и достатъчно далеч, за да не дразни ченгетата. Стоун на два пъти слиза от колата и пресича улицата до близкия бар за храна и кафе. През останалото време слушаха радио, разказваха си дребни случки от личния живот и крояха планове за бъдещите си действия.
Милтън се обади по телефона, който беше дал назаем на приятеля си. Докладът му не съдържаше нищо особено. Полицията пазеше пълно мълчание за хода на разследването, а това принуждаваше медиите да предъвкват едни и същи новини. Стоун хвърли телефона на задната седалка, отпи глътка кафе и погледна партньорката си.
— Учудва ме, че не се оплакваш от чакането. Но то е неразделна част от следенето.
— Търпението винаги се възнаграждава — отвърна тя.
— Предполагам, че Трент ще изкара цял работен ден, но не можем да рискуваме. — Стоун огледа за пореден път обстановката около служебния паркинг.
— Библиотеката на Конгреса е наблизо, нали?
— На една пресечка оттук — уточни Стоун и посочи напред. — Там е сградата „Джеферсън“, където работи Кейлъб. Чудя се как се оправя, защото полицията със сигурност е там.