— Какво? — учудено я погледна Кейлъб.
— Имаше малка повреда на задната корица, плюс няколко разлепени страници. Бях доста изненадана, защото в дневника ни е отбелязано, че съвсем скоро е бил при нас. Имаш ли представа кой може да го е повредил пак?
— Кога точно е върнат в хранилището? — попита Кейлъб.
— В деня, преди да ми го дадеш.
— Почакай една минутка, Рейчъл.
Кейлъб отново зачука по клавиатурата. Този път търсеше колко книги от поредицата на Бийдъл са били изпращани за реставрация напоследък. Компютърът забръмча и миг по-късно изплю исканата информация.
— За последните две години в отдела за реставрация са били изпратени трийсет и шест броя от поредицата — смаяно промърмори той, после поиска информация за книгите, поръчвани от Джуъл Инглиш и Норман Джанклоу през последните шест месеца, и я съпостави с книгите, изпратени за реставрация през същия период. Оказа се, че седемдесет процента от реставрираните в този период екземпляри от поредицата на Бийдъл са поръчвани от Джуъл Инглиш — винаги в деня, в който са се връщали в хранилището. Джанклоу беше действал по същия начин.
Сподели откритието с останалите и поясни:
— По принцип книгите от тази поредица се реставрират често, защото са евтини и зле отпечатани издания.
Стоун моментално схвана за какво става въпрос и се обърна към Рейчъл Джефрис.
— Можете ли да кажете кой от колегите ви е реставрирал последния екземпляр?
— Разбира се — кимна жената. — Монти Чеймбърс.
Новината накара всички да хукнат по коридора.
— Обичам те, Рейчъл! — подвикна през рамо Кейлъб.
Лицето на колежката му поруменя от смущение.
— Знаеш, че съм омъжена, Кейлъб — подвикна след него тя, а после, вече по-тихо, добави: — Което не пречи да изпием по едно питие някой ден…
— Знаеш ли къде живее този Чеймбърс? — попита Стоун, когато изскочиха на улицата.
— Съвсем наблизо — кимна Кейлъб.
Натовариха се в две таксита и потеглиха към адреса. Петнайсет минути по-късно колите намалиха скоростта и завиха в тиха уличка, от двете страни на която се издигаха къщи с олющени фасади. Пред всяка от тях имаше миниатюрно дворче, очертано с половинметрова ограда от ковано желязо.
— Този квартал ми е познат — отбеляза Стоун.
— Вероятно защото в тази част на града има много такива — кимна Кейлъб.
Слязоха и се насочиха към входа на най-близката къща. Тухлените й стени бяха боядисани в синьо, а капаците на прозорците — в черно. На первазите имаше саксии с цветя.
— И друг път си идвал тук, нали? — попита Стоун.
— Монти има работилница у дома, защото често работи извънредно — кимна Кейлъб. — Изпращал съм му хора, давал съм му дори мои книги. Не вярвам да се е замесил в нещо толкова опасно. Работи при нас от много години и е най-добрият реставратор.
— Всеки си има цена. А добрият реставратор е най-подходящият човек за обработката на определени книги. — Очите на Стоун пробягаха по фасадата. — Съмнявам се, че е тук, но малко предпазливост няма да ни бъде излишна. Ние с Рубън ще идем да почукаме, а другите остават тук.
Чукането не даде резултат. Стоун огледа пустата улица в двете посоки, обърна се към вратата и каза:
— Прикривай ме, Рубън.
Скрит зад широкия гръб на приятеля си, той се наведе над ключалката. Миг по-късно нещо прещрака и вратата се отвори. Стоун влезе пръв, следван от Рубън. На първия етаж нямаше нищо интересно. Стари мебели, но не антики, репродукции по стените, остатъци от готова храна в хладилника и празна миялна машина. В двете спални горе също нямаше нищо особено. Панталони, ризи и сака в гардероба, бельо и чорапи в малкия скрин. В банята Стоун видя обичайните неща, въпреки че взе един-два предмета от мивката и учудено ги огледа. Шкафчето над нея съдържаше традиционните лекарства и тоалетни принадлежности. Нищо не подсказваше, че Чеймбърс е заминал някъде.
Когато слязоха долу, останалите членове на групата бяха във фоайето.
— Открихте ли нещо? — нетърпеливо попита Кейлъб.
— Ти спомена за някаква работилница — промърмори Стоун.
— В мазето е.
Общият оглед на работилницата не донесе нищо. В нея имаше обичайните инструменти и препарати, използвани за реставрация.
— Нула! — обяви резултата Рубън.
Стоун пристъпи към вратата, от която се излизаше в задния двор.
— В дъното има барака, до която води добре отъпкана пътека — съобщи той, надничайки през малкото прозорче.
— И какво от това? — нервно изръмжа Рубън. — Едва ли предателят, който бяга от правосъдието, ще се скрие в бараката и ще чака федералните да го закопчаят!
— Чакайте тук! — рече Стоун, отвори вратата и се затича по пътеката. Върна се след няколко минути — в очите му грееше задоволство.