— Знаех, че Джонатан е луд по книгите. Един ден го попитах, ей така, на шега, кое заглавие би искал да притежава, ако някой му предложи избор измежду всички редки издания на света. А той отговори: Масачусетския псалтир. Тогава направих проучвания и открих, че всички известни екземпляри са собственост на различни институции. Шанс да бъде отмъкнат имаше само за един от тях.
— Онзи в църквата „Олд Саут“ в Бостън, нали? — попита Кейлъб.
— Откъде знаеш? — учудено го изгледа Анабел.
— Човек може да се промъкне там значително по-лесно, отколкото в Библиотеката на Конгреса или Йейл…
— Вероятно си прав — съгласи се Анабел. — Но както и да е. Появих се там в компанията на един познат и обявих, че сме студенти и готвим реферат за известни печатни издания.
— И те ви позволиха да видите книгата, така ли?
— Да, както и да я снимаме. Един друг мой приятел, който е майстор на фалшивите документи… Всъщност който умее да изготвя добри копия…
— Какво?! — викна извън себе си Кейлъб. — Фалшифицирал е Масачусетския псалтир?!
— Стана едно наистина великолепно копие — леко се усмихна Анабел. — Никой не можеше да го различи от оригинала. — Забеляза възмущението на библиотекаря и усмивката й се стопи. — Както и да е… В един момент се върнахме в църквата и извършихме подмяната.
— Подмяната?! — наля се с кръв лицето на Кейлъб. — Крадете една от най-ценните книги в историята на Съединените щати и ти наричаш това подмяна?!
— Но защо не даде на Дехейвън копието? — любопитно попита Стоун.
— Да дам фалшификат на човека, когото обичам?! — възмутено го изгледа Анабел. — Никога!
— Не мога да повярвам на ушите си! — простена Кейлъб и безсилно се стовари на близкия стол.
Тя побърза да продължи, вероятно за да му спести страданията.
— Когато му дадох книгата, Джонатан направо се шашна. Разбира се, аз го уверих, че тя е само копие, което съм поръчала специално за него. Не знам дали ми повярва, но със сигурност е направил своите проучвания. И вероятно е стигнал до заключението, че си вадя хляба с не особено почтени неща.
— Колко ли е бил смаян! — натърти Кейлъб.
Анабел предпочете да не му обръща внимание.
— В крайна сметка ми повярва — продължи тя. — Църквата не подозираше, че притежава фалшификат, а и нямаше съобщения за изчезнал псалтир. Джонатан беше адски щастлив, че притежава старата книга.
— Стара книга ли?! — надигна се Кейлъб, готов за ново избухване.
— Спокойно, Кейлъб — сложи ръка на рамото му Стоун. — Нека не ровим костите на мъртвите.
— Костите на мъртвите ли?!
— Мога да я върна на мястото й — предложи Анабел.
— Моля? — втренчи се в нея Кейлъб.
— Ще занеса книгата в църквата и ще направя още една подмяна.
— Не говориш сериозно!
— Напротив. След като веднъж съм я подменила, ще мога да го направя и втори път.
— Ами ако те хванат?
В погледа й пролича съжаление.
— Днес съм много по-добра, отколкото тогава. — Обърна се към Милтън и попита: — Ще ми помогнеш ли?
— Иска ли питане! — светна лицето на младежа.
Кейлъб беше пред апоплектичен удар.
— Категорично ти забранявам да участваш в измами! — изкрещя извън себе си той.
— Защо не се вземеш в ръце? — учудено го изгледа приятелят му. — Каква измама е да върнем истинската книга на нейния собственик?
Кейлъб понечи да отговори нещо, после се овладя и мрачно кимна.
— Предполагам, че си прав.
— Аз ще се погрижа за подробностите — каза Анабел и посегна към кутията в ръцете на библиотекаря. — Но за целта ще ми трябва оригиналният екземпляр.
— Не! — дръпна се инстинктивно Кейлъб и притисна книгата към гърдите си. — Предпочитам да я задържа, докато всичко е готово!
— На Монти Чеймбърс каза, че е само куп стара хартия — напомни му Рубън.
— И оттогава насам не съм мигнал! — съкрушено въздъхна Кейлъб. — По всичко личи, че са ме проклели всички духове — закрилници на старите книги!
— Добре, задръж я — отстъпи Анабел.
— Слава богу, че видяхме края на тоя цирк! — избоботи Рубън и в погледа му светна надежда. — Няма ли най-сетне да излезеш и с мен? Какво ще кажеш за довечера?
— Нека най-напред да проверим метеорологичната прогноза — усмихна се тя. — Но при всички случаи благодаря за поканата.
— Бъдете сигурна, че тя няма да е последна, госпожо — отвърна Рубън и галантно й целуна ръка.
Срещата приключи. Анабел изчака, докато другите си тръгнат, след което се присъедини към Стоун, който беше възобновил работата си между гробовете.
Докато той бършеше с влажна кърпа някакъв надгробен камък, тя оскуба тревата около него.