— Аз пък съм имал това удоволствие — изръмжа Лио. — Пади Конрой беше един от най-големите майстори в бранша, но беше и голям мръсник. — Погледна към вратата и сниши глас: — Забеляза ли белега под дясното й око? От него е. Направил й го във Вегас, докато въртели номера на рулетката, но тя прецакала всичко. По онова време тя била на петнайсет, но изглеждала на двайсет и една. В резултат старецът й се простил с три бона, а после я смазал от бой. Мога да те уверя, че и друг път го е правил.
— Да пребие собствената си дъщеря, по дяволите! — поклати глава Фреди.
— Така е — съгласи се Лио. — Научих го от други хора, защото Анабел никога не говори за тези неща.
— Значи си работил с него, а?
— О, да. С него и с Тами, съпругата му. По онова време въртяха добър бизнес. Пади ме научи да играя „Монти“. Но Анабел е много по-добра от него.
— Как така?
— Защото е честна — качество, което Пади никога не е имал. Наследила го е от майка си. Тами Конрой беше много точна жена.
— Честна значи — промърмори Фреди. — Не е ли малко странно за хора от нашия бранш?
— Пади управляваше хората си с помощта на страха, докато дъщеря му го прави с ум и компетентност. И никога няма да те прецака. За разлика от нея Пади прецака целия град и в един момент стигна дотам, че никой не искаше да работи с него. А накрая, доколкото знам, дори Тами го е зарязала.
Фреди замълча, очевидно за да асимилира информацията. После вдигна глава и попита:
— Нещо за големия удар?
— Това си е изцяло нейна игра — поклати глава Лио. — Аз само работя тук.
Станаха и тръгнаха към кухнята, за да си направят кафе. През другата врата надникна Тони. Той бе оставил тетрадката в стаята си и веднага се бе върнал, така че бе успял да чуе целия разговор между партньорите си. На лицето му се появи усмивка. Много обичаше да разполага с информация, за която околните дори не подозират.
9
Общата сума на удара възлезе на 910 000 долара, тъй като на един от банкоматите Тони прояви алчност.
— Бълха го ухапала мръсника! — презрително изсумтя той. — Да не мислиш, че ще тръгне да продава скъпата си кола?
— Това да не се повтаря! — отсече Анабел.
Бяха се настанили около масата на друга наета къща, отстояща на осем километра от предишната — старателно почистена от отпечатъци и всякакви други улики, които биха насочили полицията по следите им. Компанията „Херц“ вече си беше получила обратно колите, с които бяха източени трийсетте банкови сметки, а дегизировката беше разпръсната из няколко контейнера за смет в различни части на града. Парите бяха вкарани в четири различни трезора, наети от Анабел, записите и компютърните файлове бяха изтрити, а тетрадките — унищожени.
— Какво са десет бона отгоре? — продължаваше да недоволства Тони. — Можехме да измъкнем още купища пари!
— Тук не става въпрос за парите, а за точността! — заби пръст в гърдите му Анабел. — Не изпълняваш ли точно поставената задача, автоматично губиш доверие! А изгубиш ли доверие, нямаш място в екипа ми! Не ме карай да съжалявам за избора си, Тони.
Стисна устни, очите й гневно заблестяха. Изчака известно време, изпусна въздуха от гърдите си и тръсна глава.
— Добре, преминаваме към следващия удар. — Главата й отново се извърна към младежа. — Този път става въпрос за пряка операция, лице и лице. Предупреждавам те, че ако не следваш стриктно инструкциите и допуснеш отклонение, отиваш директно в кафеза. Дори най-малката грешка ще провали всичко.
Тони се намръщи и бавно се облегна назад.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи Анабел. — Няма нищо по-хубаво от това да се изправиш очи в очи с обекта и лично да прецениш шансовете си.
— В това ме бива — промърмори онзи.
— Сигурен ли си? Защото, ако имаш някакви колебания, сега е моментът да ги чуем.
— Нямам колебания — нервно отвърна Тони и очите му пробягаха по лицата около масата.
— Много добре. След малко тръгваме за Сан Франциско.
— Какво ще правим там? — попита Фреди.
— Ще потърсим един пощаджия.
Пътуването до Сан Франциско им отне шест часа. Придвижваха се с две коли — Лио и Анабел в едната, Тони и Фреди в другата. За база избраха просторен апартамент в покрайнините на града, от който се виждаше част от моста „Голдън Гейт“. Наеха го за две седмици от голяма компания за недвижими имоти. През следващите четири дни се редуваха да наблюдават модерна административна сграда в едно от най-луксозните предградия. Интересът им беше насочен главно към голямата, вечно препълнена пощенска кутия до входа. Част от кореспонденцията се трупаше направо на тротоара, в непосредствена близост до метален контейнер за смет. В резултат на четиридневното наблюдение установиха, че пощенската кола пристига по едно и също време — между пет и пет и четвърт следобед.