На петия ден точно в четири и половина пред входа спря микробус с логото на Централната поща на Сан Франциско. Зад волана седеше Лио, облечен в униформа на пощенски служител. Автомобилът беше осигурен от познат на Анабел, чийто офис се намираше на един час път в южна посока. Част от бизнеса му беше свързан с доставката на всякакви превозни средства — от блиндирани коли до линейки, за нуждите на хора с неособено почтени намерения. Седнала в паркираната срещу сградата кола, Анабел внимателно наблюдаваше появата на Лио. Тони и Фреди бяха заели позиция от двете страни на входа. Задачата им беше да предупредят партньора си за евентуалната по-ранна поява на истинския пощаджия, използвайки портативна радиостанция. Самият Лио трябваше да прибере струпаната на тротоара поща, тъй като не разполагаше с ключ за кутията. Не беше проблем да я отвори, но Анабел му забрани, опасявайки се от случайни свидетели.
— Ще се задоволим с това, което стърчи от процепа или е струпано на тротоара — отсече тя.
Лио отвори страничната врата и спокойно започна да товари пакетите в микробуса.
— Някаква жена, вероятно секретарка, тича към теб с пакет в ръце — предупреди го по радиостанцията Анабел.
— Разбрано — промърмори в микрофона на яката си Лио и спокойно се извърна към приближаващата се жена.
— О, вие не сте Чарли — разочаровано рече тя.
Това беше името на истинския пощаджия, висок и хубав младеж.
— Съжалявам, но днес сме затрупани с работа и дойдох да помогна — отвърна с любезна усмивка Лио. — Затова и подраних. — Сведе поглед към пачката писма в ръцете на жената и разтвори брезентовата торба. — Пуснете ги тук, моля.
— Благодаря. Това са платежните ведомости, които трябва да заминат още тази вечер.
— Уверявам ви, че лично ще се погрижа — галантно се поклони Лио, изчака жената да тръгне към входа и отново се обърна към пакетите на тротоара.
Прибраха се в апартамента и се заеха със сортирането на пощата. Тони награби купчината ненужни писма и отиде да ги пусне в кутията на ъгъла. Фреди и Анабел се заеха с останалите.
— Хей, какво правите? — подвикна с озадачено изражение младежът, бързо появил се обратно. — В онази купчина имаше цяла пачка чекове със заплати!
— Чековете са неизползваеми за нас — обясни Фреди със самочувствието на експерт, какъвто всъщност си беше. — Те са защитени с лазерен код в тонера на печатащото устройство плюс вграден в хартията шифър. По тази причина не можем да променим цифрите на сумата.
— Винаги съм се чудил защо го правят — подхвърли с недоумение Лио. — Нали тези чекове са издадени на хора, които познават?
— Ей това ни трябва. — Фреди вдигна продълговато листче от купчината. — Чек за възстановяване на надвзети суми.
— Получателите на които са абсолютно непознати за подателя! — изтъкна Тони.
— Точно там е работата, момче — сви рамене Лио. — Защитаваш по всевъзможни начини чековете на партньори в бизнеса и собствените си служители, но в същото време пускаш най-обикновени хартийки на хора, които изобщо не познаваш.
— Избрах тази сграда, защото в нея се намират регионалните офиси на няколко компании от класацията на първите сто на списание „Форчън“ — поясни Анабел. — Оттук всеки ден тръгват стотици чекове, а банковите им сметки пращят по шевовете в буквалния смисъл на думата.
Пет часа по-късно Фреди беше заделил осемдесет чека.
— Всички са прости, без водни знаци, охранителни ленти и лазерни кодове — поясни той, понесъл купчината към импровизираната работилница в съседната стая. Там с помощта на другите членове на екипа той се зае да облепва с прозрачно тиксо мястото за полагане на подписи — както отпред, така и на гърба на чека. Обработените по този начин хартийки влязоха в голям кухненски тиган, след което бяха залети с безцветен лак за нокти. Ацетонът в тях бързо разтвори всичко, което не беше изписано с фабрично печатарско мастило. После лепенките бяха свалени и в резултат се получиха осемдесет празни чека, носещи подписите на президента или на главния счетоводител на съответната компания.
— Преди време и на мен ми пробутаха чек менте — промърмори Лио.
— Как реагира? — погледна го с интерес Тони.
— Проследих мръсника и го спипах. Оказа се дребна риба и пълен аматьор, но въпреки това успя да ме ядоса. Приложих му номера със смяна на адресната регистрация и отклоняване на всички сметки. Крайният резултат беше две години влачене по съдилища плюс куп наказателни глоби, изплатени на кредиторите. С това искам да кажа, че тая работа трябва да се прави от професионалисти. — Лио замълча за миг, после сви рамене. — Разбира се, ако бях фалшифицирал личните му документи, щях да му разкажа играта — отначало докрай…