— Не съм чувал — съчувствено го погледна младият служител зад гишето.
— Всъщност, излъгах те — продължи Лио. — Това, в което живея, изобщо не е едностаен, а боксониера с канапе!
— Ти си добре — въздъхна младежът. — А със заплатата, която ми дава банката, аз съм принуден да живея при родителите си.
— Да, ама аз съм поне с трийсет години по-стар. И както вървят нещата, май аз ще живея с родителите си, когато ти станеш шеф на банката!
Младежът се засмя и му подаде разписката за 38 000 долара.
— И не ги харчи наведнъж! — шеговито подметна той.
— Нямаш грижа — отвърна Лио, тикна хартийката в джоба си и тръгна, подсвирквайки си, към вратата.
В края на работния ден бяха пробутали 77 от осемдесетте чека. Десет от тях „обработи“ Тони, при това с бързо нарастващо самочувствие.
— Фасулска работа! — обяви в микробуса той, преобличайки се едновременно с Лио. Анабел правеше същото зад окачения на канап чаршаф в дъното на каросерията, който играеше ролята на параван. — Онези тъпаци си седят зад гишетата и приемат за чиста монета всичко, което им кажеш. Изобщо не поглеждат документите. Направо се чудя на разни типове, които все още си правят труда да обират банки!
— Останаха три чека — подаде глава иззад чаршафа Анабел. — По един за всеки от нас.
— Гледай да не си удариш главата, като слизаш! — закачливо подхвърли Лио.
— Какво искаш да кажеш? — обърна се да го погледне младежът.
— Толкова си се надул, че има опасност да се заклещиш!
— Стига си се заяждал с мен, по дяволите!
— Не се заяжда, а само ти напомня, че пробутването на фалшиви чекове не е лесна работа — обади се Анабел.
— Досега не съм имал проблеми.
— Защото Анабел мъдро ти даде най-лесните — обясни Лио.
Младежът рязко се обърна.
— Вярно ли е?
— Да — спокойно отвърна тя, без да прави опит да скрие голите си рамене, показващи се над чаршафа.
— Мога да се грижа за себе си, не е нужно да ми ставаш бавачка! — ядосано просъска Тони.
— Не го правя за теб, а за всички. Провалиш ли се, ще повлечеш и нас. — В очите й проблесна гневно пламъче, което бързо изчезна. — А не виждам защо да проваляме талантлив мошеник като теб. От това никой няма да спечели.
Раменете й изчезнаха зад паравана, който благодарение на слабото осветление в задната част на микробуса се беше превърнал в екран. Заковал очи в него, Тони с интерес наблюдаваше силуета на младата жена, която свали дрехите си и облече други.
— Прояви малко уважение, момче! — смушка го в ребрата Лио.
Младежът извърна глава да го погледне и прошепна:
— Страхотно!
— За пръв път ли виждаш жена да се съблича? — вдигна вежди Лио.
— Не. Всъщност, да, виждал съм.
Очите му се сведоха.
— Какво тогава?
— Тя току-що ме нарече талантлив мошеник!
11
С последния чек Тони стоеше на гишето, зад което работеше хубаво младо момиче с азиатски черти. Дълга до раменете черна коса, безупречно гладка кожа, високи скули.
Очевидно впечатлен, младежът се облегна на плота и небрежно попита:
— Отдавна ли живееш тук?
— Само от няколко месеца. Преди живеех в Сиатъл.
— Същият климат, а?
— Да — усмихна се момичето, продължавайки да работи.
— Аз пък току-що идвам от Вегас — все така небрежно я информира Тони. — Градът на забавленията!
— Никога не съм била там.
— Страхотно е, да знаеш! — смени подхода Тони. — Непременно трябва да го видиш. Нали си чувала, че това, което се случва във Вегас, завинаги си остава там? — В очите му блесна предизвикателство. — С удоволствие ще те разведа…
— Но ние дори не се познаваме! — възрази момичето.
— Добре де, няма да започваме направо с Вегас, а с един обяд, да речем…
— Откъде си сигурен, че нямам приятел? — сбърчи вежди служителката.
— Сигурно имаш, защото изглеждаш прекрасно — не се смути Тони. — А това означава, че трябва здравата да поработя, за да го забравиш.
— Ти си луд! — изчерви се момичето и сведе очи към компютъра, но по лицето й пробяга усмивка. — Дай някакъв документ за самоличност.
— Само ако обещаеш, че ще излезеш с мен!
Момичето пое документа, позволявайки му да докосне пръстите й. После усмивката изчезна от лицето й.
— Нали каза, че идваш от Вегас? — учудено попита тя.
— Точно така.
— Но тук пише Аризона! — промълви служителката, обърна документа и добави: — Освен това снимката е друга.
Мамка му! Погрешна карта за самоличност! Пренебрегвайки инструкциите на Анабел, младежът беше помъкнал целия набор от фалшиви лични карти. На тази в ръцете на служителката той беше с руса коса, къса брадичка и очила в стил „Бен Франклин“.