- Лош навик, какво да правя?
- Хайде - каза Райм. - Какви са резултатите?
- Не са много ясни. Хич не ми се връзват с нашия човек. Но какво ли знам аз.
Делрей заби поглед в доклада. Вдигна очи и погледна Райм:
- Между другото Тони Фалко от лабораторията ти праща много поздрави. Това веществено доказателство, което намерихте, се оказа златно фолио. Вероятно от шестдесет до осемдесетгодишно. Фалко откри няколко целулозни влакна, затова смята, че е от книга.
- Разбира ce! Позлатена корица - възкликна Райм.
- Откри и следи от мастило. Каза, цитирам: „Не е несъвместимо с мастилото, използвано в печатите на Нюйоркската градска библиотека.“ Ама че смешно говори.
- Книга от библиотека - промърмори Райм.
- Книга от библиотека с червена кожена подвързия - допълни Сакс.
- Точно така! - изкрещя Райм. - Парченцата червена кожа. Не са от ръкавица, а от книга, която убиецът носи със себе си. Неговата библия.
- Библията ли? - учуди се Делрей. - Да не е някой религиозен фанатик?
- Не Библията, Фред. Обади се в библиотеката, Банкс. Може би така си е изтъркал обувките - в читалнята. Знам, че предположението ми не е много обосновано, но нямаме много възможности. Искам списък на откраднатите антикварни книги от манхатънските библиотеки през последната година.
- Дадено - отвърна младият детектив и веднага се зае да издирва директора на библиотеката.
След половин час факсът избръмча и изплю два листа. Том ги взе.
- Уха, читателите в този град май имат доста лепкави пръсти.
Показа листовете на Райм.
През последните дванадесет месеца от обществените библиотеки бяха изчезнали осемдесет и четири книги на пет и повече години, тридесет и пет в Манхатън.
Райм зачете списъка: Дикенс, Остин, Хемингуей, Драйзер... Книги за музика, философия, вино, литературна критика, приказки. Стойността им бе изненадващо ниска - по двадесет-тридесет долара. Райм предположи, че никоя от тях не е първо издание, но крадците са си мислели, че имат антикварна стойност.
Продължи да чете.
„Нищо, нищо. Може би...“
И тогава го видя.
„Престъпност в стария Ню Йорк“ от Ричард Уайъл Стивънс, издание на „Баунтифул прес“ от 1919. Беше оценена на шестдесет и пет долара. Открадната от клона на „Деланси стрийт“ преди девет месеца. 12,5X17, 5 см, с червена велурена подвързия, с позлатени ръбове на страниците.
- Искам един екземпляр - каза възбудено Райм. Не ме интересува откъде ще го вземете. Някой да иде в библиотеката на Конгреса, ако трябва.
- Аз ще се погрижа - каза Делрей.
„Бакалии, бензиностанции, библиотека...“
Време беше да действат. Имаха на разположение триста души - полицаи, барети, федерални агенти - но те бяха нищожно малко, ако трябваше да претърсват целия център на Ню Йорк.
Райм погледна таблицата.
„В Уест Вилидж ли живееш? - помисли си той. - За да ни заблудиш ли купи бензина и открадна книгата от Ийстсайд? Или там живееш? Колко си умен? Не, не „колко си умен“, а „за колко умен се мислиш“? Доколко си бил уверен, че няма да открием тези миниатюрни частици, които господин JIo- кар твърди, че си оставил?“
Райм нареди:
- Заемете се с долен Ийстсайд. Забравете Уест Вилидж. Всички да отидат там - баретите на Бо и твоите агенти, Фред. Ето какво ще търсите: голяма постройка във федерален стил, на около сто години, с фасада от розов мрамор, отзад - червен пясъчник. Може да е била богаташки дом или обществена постройка. С гараж или хангар за файтони. През последните седмици са влизали и излизали „Форд Таурус“ и такси. По-често - през последните няколко дни.
Той погледна Сакс.
„Да забравиш мъртвите...“
Селито и Делрей вдигнаха хората си на крак.
- И аз отивам - каза Сакс.
- Не съм очаквал да направиш друго.
Когато външната врата се тръшна след тях, Райм прошепна:
- С пълна газ, Сакс. С пълна газ.
31.
Три коли с по двама полицаи обикаляха улиците на долен Ийстсайд.
След малко се появиха още два файтона... седана. Без отличителни знаци, но отдалеч си личеше, че са полицейски.
Знаеше, че затягат обръча, разбираше, че е само въпрос на време да намерят скривалището му, но остана удивен, че са толкова близо. Особено се разтревожи, когато ченгетата спряха, за да огледат един сребрист „Таурус“, паркиран на „Канал стрийт“ .
Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по- рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!