Едно от ченгетата се загледа в таксито му.
Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други таксита. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.
Малката Маги вдигна очи към него.
Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшумя.
Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в погледа на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е направил с нея и майка ѝ. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Истината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.
Не, не можеше да ѝ се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.
Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата ѝ.
- Мама! - проплака тя. - Искам при мама.
Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатния череп. Крехките ръчички.
Тя се разпищя като полицейска сирена.
Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръката си над главата ѝ. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж „Кромкот“), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ - Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)
Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в обширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по стените на коридора - работници, ококорени жени и деца. Наостри уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.
Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.
Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на платноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.
Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кости. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.
А може би усещаше някаква назряваща трагедия.
След няколко минути виковете на Маги престанаха и отстъпила място на звуците на стария град: рева на парни мавдшад, звъна на камбани, изстрели и тропане на копита по паветата.
Забравил полицаите, които бяха по петите му, Колекционера продължи да гледа през прозореца. Забрави и Маги, наблюдаваше само призрачната фигура, която вървеше по улицата.
„Тогава и сега.“
Погледът му остана вперен навън през прозореца, в едно отминало време. Затова не забеляза, че помиярите се вмъкнаха през вратата, която бе оставил открехната. Те го погледнаха, спряха за момент на вратата на салона, после се обърнаха и тихо се запромъкваха към задната част на къщата.
С вдигнати муцуни, с наострени уши те внимателно изучаваха непознатото място. Особено ги заинтригува тихото скимтене, което идваше някъде изпод земята.
Толкова бяха отчаяни, че дори Братята Харди се разделиха.
Бединг обикаляше пет-шест улици около „Деланси стрийт“, Сол - малко по на юг. Селито и Банкс също имаха райони за претърсване, а неколкостотинте полицаи, барети и федерални агенти чукаха от врата на врата и разпитваха за дребен мъж, плач на малко дете, сребрист „Таурус“ и изоставена стара къща във федерален стил с фасада от розов мрамор и задни стени от пясъчник.
„Ха, кво значи „федерален стил“?... Да съм виждал дете ли? Дали някога съм виждал дете в долен Ийстсайд? Хей, Джими, да си виждал деца напоследък? През последните шейсет секунди май не съм.“
Амелия Сакс не се спираше. Бе настояла да провери заедно с отряда на Селито района на магазина на „Шопрайт“, от който Извършител 823 бе закупил телешкия кокал. После бензиностанцията, откъдето бе взел бензина. Библиотеката, от която бе откраднал „Престъпност в стария Ню Йорк.“