- Пет-осем-осем-пет, край - обади се Амелия Сакс по радиостанцията. Гласът ѝ бе напрегнат.
- Сакс.
- Нещата не вървят добре - каза тя. - Нямаме късмет.
- Мисля, че знам къде е.
- Какво?
- Квартал шестстотин, източен Ван Бреворт. До Китайския квартал.
- Как разбра?
- Кметът ме свърза с председателя на Историческото дружество. В района се извършват археологически разкопки. В едно старо гробище. От другата страна на улицата, на която се е намирала голяма кожарска фабрика. Има и няколко големи имения във федерален стил. Мисля, че е там.
- Тръгвам.
Райм чу свистене на гуми и вой на сирена.
- Обадих се на Лон и на Хауман - добави той. - И те тръгнаха натам.
- Райм - каза тя задъхано, - ще я спасим.
„Имаш добро сърце, Амелия. Сърце на професионалист. Но все още си новобранец.“
- Сакс.
- Да?
- Четох книгата. 823 си е избрал много лош пример за подражание.
Сакс не отговори.
- Искам да ти кажа - продължи Райм, - дори само да мигне, стреляй. Независимо дали момиченцето е там, или не.
- Но ако го хванем жив, може да ни каже къде е. Можем...
- Не, Сакс, слушай. Да не ти мига окото. При най-малкото движение го застрелваш.
Радиостанцията изпращя. После Райм я чу да казва:
- Във Ван Бреворт съм. Прав беше. Това, изглежда, е къщата.
Осемнадесет полицейски коли без отличителни знаци, два микробуса на СБР и колата за спешни операции на Сакс се наредиха в късата пуста улица в долен Ийстсайд.
Източен Ван Бреворт приличаше на Сараево. Сградите бяха изоставени, две - изгорели до основи. На източната страна на улицата се намираше някаква полуразрушена болница с пропаднал покрив. До нея зееше дълбока яма, оградена с въжета и табелки „Влизането забранено“ и печати на районния съд - археологичните разкопки, за които бе споменал Райм. В канавката лежеше нагризания от плъхове труп на хилаво куче.
От другата страна на улицата се издигаше стара къща с мраморна фасада (едва се забелязваше, че е розова) и външен гараж. Сградата изглеждаше малко по-добре от останалите съборетини на Ван Бреворт.
Селито, Банкс и Хауман стояха до един микробус. Десетина полицаи си обличаха бронирани жилетки и зареждаха автоматите си. Сакс се присъедини към тях и без да каже дума, прибра косата си под каската и започна да си закопчава бронираната жилетка.
- Сакс, не си подготвена за тактически операции - каза Селито.
Тя закопча кобура си и го изгледа с многозначително вдигнати вежди.
- Добре - предаде се той. - Но ще вървиш отзад. Заповядвам ти.
- Отивай с Втори отряд - нареди Хауман..
- Слушам. Ще се задоволя и с това.
Една барета ѝ подаде автомат. Тя си спомни за Ник, за първата им среща на стрелбището в Родманс Нек. Прекараха два часа в упражнения с автоматично оръжие: стрелба през врата и над пясъчни насипи, които спират куршумите от „Колт“. Ник обожаваше насеченото тракане, но Сакс не си падаше особено по гърмежите на големите оръжия. Тя му предложи да се надс- трелват с пистолети и го би с три изстрела на стрелба от двадесет метра. Той се разсмя и докато последната ѝ гилза още подскачаше по бетонния под, впи жадно устни в нейните.
- Ще използвам само служебното си оръжие - каза Сакс.
Братята Харди дотичаха, приведени, сякаш се бояха от снайперисти.
- Ето какво разузнахме. Наоколо няма никого. Кварталът е...
- ...напълно пуст.
- Прозорците на къщата са закрити. Има заден вход, който...
- ...води към малката пресечка. Вратата е отворена.
- Отворена ли? - изненада се Хауман, като се спогледа с няколко от хората си.
- Не просто отключена, а отворена - потвърди Сол.
- Да не е клопка?
- Не прилича. Което не означава...
- ...че няма.
- Някакви коли в уличката? - попита Селито.
- Не.
- Има два входа отпред. Вратата на парадния вход...
- ...изглежда закована. Другият вход е откъм гаража. Двойна порта, достатъчно широка за две коли. Има катинар и верига.
- Но са отключени и лежат на земята.
Хауман кимна:
- Може да е вътре.
- Може би - съгласи се Сол. - Кажи им какво ни се стори, че чухме.
- Много слабо. Прилича на плач.
- Или пищене.