„Тихо, момиче. Тихо!“
Овладя се и продължи.
„Какъв е пък този звук? Като от електроуред. Бръмчене. Усилва се и отслабва.“
Три метра от края на тунела. През дупката се виждаше другото мазе. Мрачно, не толкова непрогледно като предишното. В снопа дневна светлина, която се процеждаше през някакъв мръсен прозорец, плуваха прашинки.
„Не, не, момиче. Много напред държиш пистолета. Един ритник и край. По-близо до лицето. Премести тежестта си назад! Използвай ръцете за стрелба, а не за опора.“
Стигна до изхода.
Коремът ѝ отново се сви, опита се да заглуши звука.
„Дали ме дебне?
Показваш глава и бързо се оглеждаш. Имаш каска, тя ще те защити от всичко, освен от метален или тефлонов предмет. И помни: той има пистолет.
Добре. Помисли. Накъде да погледнеш най-напред?“
„Наръчникът на полицая“ не казваше нищо по този въпрос, а и Ник не ѝ бе дал никакъв съвет.
„Избери случайно. Ляво.“
Сакс показа бързо глава, погледна наляво. Върна се в тунела.
Нищо не видя. Само гладка стена и сенки.
„Ако е от другата страна, вече ме е видял и е заел позиция. Добре, да върви по дяволите. Хайде пак. Напред!“
„Когато се движиш...“
Сакс скочи напред.
„... не могат да те хванат.“
Приземи се тежко, претърколи се. Извъртя се.
Силуетът се криеше в сенките до стената, пед прозореца. Тя се прицели, понечи да стреля. Изведнъж застина.
Амелия Сакс едва не повърна.
„О, Боже!...“
Втренчи се ужасено в тялото.
От кръста нагоре жената бе слаба, с тъмнокестенява коса, измъчено лице, малки гърди, жилави ръце. Кожата ѝ гъмжеше от червеи и мухи - бръмченето, което Сакс бе чула.
От кръста надолу беше... нищо. Кървав таз, бедрена кост, опашната кост, крака... Плътта се бе разтворила в отвратителната баня, в която киснеше - ужасна супа, тъмнокафява, с плуващи парчета месо. Сода каустик или някаква киселина. От изпаренията очите на Сакс се насълзиха. Сърцето ѝ задумка от ужас и погнуса.
„О, горката...“
Сакс разгони мухите, които започнаха да кацат и по нея.
Ръцете на жената бяха отпуснати, с обърнати нагоре длани, като че медитираше. Със затворени очи. Отстрани лежеше пурпурен спортен екип.
Тя не беше единствената жертва.
До нея, в подобна вана, лежеше друг скелет, по-стар, вече изчистен, със съвсем малко засъхнала кръв и разложено месо. Ръката му липсваше. А зад него лежеше трети - костите му бяха напълно изчистени, бели, изгладени, внимателно подредени върху пода. До черепа имаше купчина парчета от шкурка.
Изведнъж Сакс чу звук зад гърба си.
Дишане. Слабо, но ясно. Въздух, който преминава през нечие гърло.
Сакс се извърна рязко, разгневена от собственото си лекомислие.
Мазето бе празно. Тя зашари с фенера по пода, който бе каменен и не показваше толкова ясно следите, както пръстта оттатък.
Още едно вдишване.
„Къде е? Къде!?“
Сакс се запромъква приведена, протегна ръката с фенера настрани... Нищо.
„Къде е, по дяволите? Друг тунел ли има? Или изход към улицата?“
Сакс се вгледа в пода. Забеляза нещо като следи. Водеха към тъмния край на мазето. Тя тръгна натам.
„Спри. Ослушай се. Дишане ли е това? Да. Не.“
Почувства се като глупачка. Сакс се обърна и се вгледа в мъртвата жена.
„Хайде!“
Обърна се отново.
Тръгна бавно напред.
„Нищо. Как го чувам, а не го виждам?“
Стената отпред бе гола. Без прозорци или врати. Сакс отстъпи към скелетите.
Думите на Линкълн Райм изникнаха в съзнанието ѝ: „Сцената на престъплението е триизмерна.“
Сакс вдигна поглед и освети нагоре. Зъбите на огромния доберман проблеснаха. Между тях висяха парченца сивкаво месо. Чакаше я като дива котка, на по-малко от метър, върху един висок перваз.
За миг и двамата останаха неподвижно. Като замръзнали.
Сакс инстинктивно наведе глава и преди да успее да вдигне пистолета, кучето се хвърли към гърлото ѝ. Зъбите му изтракаха по каската. Захапа връзката и започна да мята яростно глава, опитвайки се да ѝ строши врата. Стовариха се назад, до ръба на ваната с киселина. Пистолетът изхвръкна от ръката ѝ.
Кучето не пускаше каската, започна да я драска с крака - гърдите, корема, слабините. Тя започна да го удря с юмруци, но все едно биеше пън: доберманът не чувстваше никаква болка.
Кучето пусна каската, отдръпна се и се хвърли отново към лицето ѝ. Тя закри очи с ръка и песът захапа предмишницата ѝ, зъбите му се забиха в кожата. Сакс извади ножа си и го наръга в ребрата. Кучето изскимтя, пусна я и търти да бяга към тунела.