Ръката ѝ махаше да я последва.
„Райм, ще ми липсваш.“
„Да забравиш...“
34.
Нещо я удари по главата. Силно. Усети удара, но не и болка.
Какво беше? Лопатата му? Тухла? Може би в миг на милосърдие 823 е решил, че бавната смърт е прекалено жестока, и се опитва да пререже гърлото ѝ с лопатата.
Нов удар, и отново. Сакс не можеше да отвори очи, но усети, че става по-светло. По-цветно. Въздух! Изплю пръстта, която запушваше устата ѝ, и започна да вдишва на пресе- кулки. Започна да кашля, да повръща, да плюе.
Отвори очи и през сълзи и пръст видя неясния образ на Лон Селито, коленичил над нея заедно с двама санитари от „Бърза помощ“, единият от които навря пръсти в устата ѝ, за да я почисти от мърсотията, докато другият приготвяше кислородния апарат.
Селито и Банкс продължиха да я разравят с мускулестите си ръце. Вдигнаха я, пеньоарът се изхлузи от тялото ѝ като змийска кожа. Селито, зрял разведен мъж, извърна тактично глава и я заметна със сакото си. Младият Джери Банкс, разбира се, я изпиваше с поглед, но тя нямаше нищо против.
- Успяхте ли...? - прошепна и избухна в дрезгава кашлица.
Селито погледна с очакване Банкс, който дишаше по-тежко от него. Явно беше, че е тичал. Младият детектив поклати глава:
- Избяга.
Сакс седна, няколко минути жадно диша кислород.
- Как? - изхриптя. - Как разбрахте?
- Райм ни изпрати. Не питай откъде е разбрал. Обади се по радиостанцията, за да провери дали всички са добре. После ни изпрати тук. Спешно.
Изтръпването изчезна внезапно. И тогава тя си даде сметка какво я е грозяло. Изпусна кислородната маска, отдръпна се ужасена, от очите ѝ потекоха сълзи, закрещя:
- Не, не, не!...
Размаха ръце и крака, сякаш се опитваше да прогони кошмара.
- О, Господи, Господи!... Не...
- Сакс? - извика разтревожено Банкс. - Какво ти е, Сакс?
По-възрастният детектив му махна да се успокои.
- Нищо ѝ няма.
Постави ръка на раменете ѝ. Сакс се наведе и повърна. Продължи да хлипа, да дере земята с нокти, като че искаше да я удуши.
Накрая се успокои и седна на голите си задни части. Започна да се смее, отначало тихо, после по-силно и по-силно, истерично, учудена, като видя, че вали - тежки, топли летни капки.
Поставила ръка на рамото му, опряла лице до неговото, Сакс дълго стоя край леглото.
- Сакс... О, Сакс.
Тя отстъпи и дотътри старото кресло от ъгъла на стаята. Настани се, като преметна изящните си крака, обути в тъмносини къси панталонки, през облегалката за ръката. Като ученичка. Беше облечена с фланелка на „Хънтър колидж“.
- Защо нас, Райм? Защо преследва нас?
Гласът ѝ беше още хриплив и глух от пръстта, която бе погълнала.
- Защото не отвлечените хора са истинските жертви, а ние.
- Кои ние?
- Не знам точно. Може би цялото общество. Градът. ООН. Полицията. Отново прочетох библията му - главата за Джеймс Шнайдер. Помниш ли предположението на Тери за това защо престъпникът оставя уликите?
- За да ни направи съучастници - спомни си Селито. - За да сподели вината. За да му бъде по-лесно да убива.
Райм кимна, но каза:
- Аз обаче не споделям това мнение. Мисля, че подхвърлените улики са начин да ни нарани. Всяка мъртва жертва е загуба за нас.
В ученическите си дрехи и с коса, вързана на опашка, Сакс изглеждаше по-красива отвсякога. Но и очите ѝ бяха по-ледени отвсякога. Сигурно преживяваше всяка лопата пръст и мисълта, че е била заровена жива, се стори толкова страшна на Райм, че той не смееше да я погледне.
- Какво има против нас? - попита Сакс.
- Не знам. Бащата на Шнайдер е бил арестуван погрешка и умрял в затвора. А нашият престъпник? Де да знам. Аз се интересувам само от уликите...
- ... не от мотивите - довърши Амелия Сакс.
- Защо е решил да ни преследва лично? - попита Банкс.
- Разкрихме бърлогата му и спасихме момиченцето. Може би не ни е очаквал толкова скоро. Може просто да се е ядосал. Лон, всеки от нас трябва да остане под двадесет и четири часова охрана. След като спасихме момиченцето, той няма да се откаже, а ще иска да ни причини максимални щети. Сакс, Джери, аз, Купър, Хауман, Полинг, всички сме в списъка. Между другото нека хората на Перети огледат апартамента на Сакс. Сигурен съм, че е оставил чисто след себе си, но все пак. Избягал е по-бързо, отколкото е предвиждал.
- По-добре и аз да ида - каза Сакс.
- Не.
- Да огледам местопрестъплението.