Выбрать главу

Райм се изсмя горчиво:

-      Не съм голям философ. Но аз нямам дори възмож­ността. Точно затова ми трябвате.

Линкълн Райм бе молил четирима лекари да го убият. И четиримата бяха отказали. Тогава реши: „Добре, просто ще спра да ям.“ Но опитът да се самоубие с глад бе истинс­ко мъчение. Навлече си непоносими стомашни колики и главобол. Загуби съня си. Затова се отказа. По-късно, в един много нелеп разговор, помоли Том да го убие. Младежът направо избухна в сълзи (единственият път, когато бе пока­зал някакви чувства) и каза, че сърце не му дава. Можеше да седи и да гледа как Райм умира, да не му окаже първа помощ при някой пристъп, но не и да го убие.

После се случи чудо. Ако можеше да се нарече така.

След издаването на „Сцени на престъплението“ дойдоха журналисти, за да го интервюират. Една статия в „Ню Йорк Таймс“ съдържаше следния цитат от автора Линкълн Райм:

„Не, не смятам да пиша други книги. Всъщност следва­щият ми голям план е да се самоубия. Истинско предизвика­телство. Търся някого да ми помогне.“

Тези редове привлякоха вниманието на Психологичес­кия отдел на нюйоркската полиция и на няколко души, свър­зани с миналото на Райм, най-осезателно Блейн. (Която му каза, че е полудял, че мисли само за себе си - също както по време на брака им - и че след като така и така е дошла, нека му каже, че смята да се омъжи отново.)

Статията бе привлякла вниманието и на Уилиам Бър­гър, който една нощ се обади неочаквано от Сиатъл. След няколко минути любезничене лекарят обясни, че е чел ста­тията. След неловко мълчание попита: „Чували ли сте за ор­ганизацията „Лете“?“

Райм беше чувал. Това бе група лекари, привърженици на евтаназията, с които се опитваше да се свърже от месеци. Бяха доста по-радикални от „Сейф пасидж“ или „Хемлок“.

„Доброволците ни се преследват от властите заради де­сетки подпомогнати самоубийства из цялата страна - обясни Бъргър. - Не трябва да се набиваме на очи.“

Увери Райм, че ще се занимае със случая му. Лекарят не искаше да прибързва и двамата проведоха няколко разгово­ра през последните седем-осем месеца. Сега се срещаха за пръв път лично.

-      Няма ли начин да преминете сам?

„Да преминете...“

-      По метода на Джин Харод, не. Дори това не мога.

Харод, младеж от Бостън, бе паралитик, който решил, че иска да се самоубие. След като не намерил никого, който да му помогне, постъпил по единствения начин, на който бил способен: с помощта на някакъв уред запалил апартамента си, след което вкарал инвалидната си количка в огъня. По­чинал от изгаряния трета степен.

Този случай често се цитираше от привържениците на правото на самоубийство като пример за трагедиите, до ко­ито водят законите против евтаназията.

Бъргър бе запознат със случая и поклати съчувствено глава:

-      Не, това не е начинът.

Огледа тялото на Райм, жиците, контролното табло.

-      Какви уреди използвате?

Райм му обясни за електронните контролни механизми: този за безименния му пръст; механизмът, реагиращ на духане и всмукване; ръчките за брадичката му и диктофона, кой­то трансформираше речта в текст на екрана на компютъра.

-      Но всичко трябва да бъде нагласено от някого други­го, така ли? - попита Бъргър. - Например някой да отиде до магазина, да купи пистолет, да го монтира, да свърже спусъ­ка с някой контролен механизъм и да смъкне предпазителя.

- Да.

Така щеше да въвлече другиго в убийство.

-      А каква е вашата екипировка? - попита Райм. - Ефек­тивна ли е?

-      Екипировка ли?

-      Какво използвате. Да... ъъъ... свършите работата.

-      Много е ефективна. Досега никой не се е оплакал.

Райм примигна, Бъргър се изсмя. Райм го последва. Ако човек не се надсмее над смъртта, на какво друго да се смее?

-      Ето, вижте.

-      Носите ли я?

В сърцето на Райм разцъфна надежда. За пръв път от години изпитваше такова топло чувство.

Лекарят отвори куфарчето си и тържествено извади бу­тилка бренди. Малко шишенце с хапчета. Найлонов плик и гумена лента.

-      Какво е лекарството?

-      Секонал. Вече не се използва. По-рано самоубийство­то бе доста по-лесна работа. Тези хапченца са най-важното. Със съвременните успокоителни е почти невъзможно да се самоубиеш. Халцион, либриум, далман, ксанакс... Доста ще поспите, но пак ще се събудите.

-      А този плик за какво е?

-      А, плика ли? - Бъргър го вдигна. - Това е емблемата на „Лете“. Неофициално, разбира се - нямаме си визитна кар­тичка. Ако хапчетата и брендито не свършат работа, използ­ваме плика. Слагаме го на главата и омотаваме гумената лен­та около врата. Поставяме малко лед вътре, защото след ня­колко минути става доста горещо.