- И живееш с това чувство на вина от три и половина години?.
- Знаеш ме, Линкълн. Всички ме познават. Арестувам някого, само да ми даде повод, и го смазвам от бой. Не спирам, докато не го потроша. Не мога да се овладея. Знам, че понякога съм много груб. Но тези хора са престъпници, или поне заподозрени. Не са от моя лагер. Не са ченгета. Това, което ти причиних... това е грях. Много сгреших.
- Не бях новобранец. Можех да откажа да работя на местопрестъпление, което не е обезопасено.
- Но...
- Преча ли? - чу се друг глас от вратата.
Райм вдигна очи. Очакваше Бъргър. Но в стаята влезе Пит Тейлър. Райм си спомни, че се бяха разбрали да намине, за да прегледа пациента си след пристъпа на дизрефлексия. Също така предполагаше, че лекарят ще му трие сол на главата заради Бъргър и „Лете“. Хич не му беше до това - искаше да остане сам, за да осмисли признанията на Полинг. Но каза:
- Влизай, Питър.
- Много смешна система за сигурност, Линкълн. Пазачът ме попита дали съм лекар и ме пусна. Какво? На адвокати и счетоводители забранено ли им е да влизат?
Райм се засмя.
- Изчакай за секунда.
После се обърна към Полинг:
- Съдба, Джим. Просто бях на неподходящо място в неподходящо време. Случва се.
- Благодаря, Линкълн.
Полинг постави ръка на рамото му и стисна леко.
Райм кимна и за да разведри обстановката, представи двамата посетители един на друг:
- Джим, това е Пит Тейлър, един от лекарите ми. А това е Джим Полинг, едно време работехме заедно.
- Приятно ми е - каза Тейлър и подаде дясната си ръка.
Райм се втренчи в дълбокия белег на показалеца му.
- Не! - изкрещя парализираният.
- И вие ли сте полицай?
Тейлър стисна здраво десницата на Полинг и заби ножа с лявата си ръка три пъти в гърдите на капитана, като промуши острието през ребрата с ловкостта на хирург. Така нямаше да повреди скъпоценните кости.
36.
С две големи крачки Тейлър се озова до леглото на Райм. Измъкна устройството за управление изпод пръста му и го запокити в другия край на стаята.
Райм понечи да извика, но лекарят кимна към вратата:
- И той е мъртъв. Злополучният ти телохранител.
Тейлър се загледа с удоволствие как Полинг се гърчи на пода като ранено животно и размазва кръвта си навсякъде.
- Джим! - изкрещя Райм. - Не! О, не!...
Капитанът се държеше за гърдите. Стаята се изпълни с отблъскващо гъргорене от гърлото му. Тялото му се извиваше в агония. Накрая се сгърчи силно и замря безжизнено. Изцъклените, изцапани с капки кръв очи се втренчиха в тавана.
Без да сваля поглед от Линкълн Райм, Тейлър заобиколи леглото, като бавно въртеше ножа в ръка. Дишаше тежко.
- Кой си ти?! - попита Райм.
Тейлър мълчаливо пристъпи напред, постави пръсти върху ръката му и опипа костта. Пресегна се към безименния пръст на лявата ръка на парализирания; погали го с кървавия нож. Леко пъхна края на острието под нокътя.
Райм почувства слаба болка. После - по-силна. Пое си въздух.
Внезапно нещо привлече вниманието на Тейлър. Той застина. Наведе се напред. Вгледа се в „Престъпност в стария Ню Йорк“, поставена на устройството за прелистване.
- Ето как, значи... я откри... О, полицията трябва да се гордее, че си работил за нея, Линкълн Райм. Мислех, че ще са ти нужни дни, докато откриеш къщата. Мислех, че дотогава Маги ще бъде оглозгана.
- Защо правиш така? - попита Райм.
Тейлър не отговори. Заоглежда внимателно Райм. Промърмори, по-скоро на себе си:
- Но невинаги си бил толкова добър. В миналото. Тогава допускаше много грешки, нали? В старото време.
„Старото време... Какво има предвид?“
Тейлър поклати оплешивяващата си посребрена глава (не кестенява) и погледна един екземпляр от учебника по криминология. Райм проумя:
- Чел си книгата ми. Няколко пъти. В библиотеката, нали? В кварталния клон на градската библиотека.
В крайна сметка 823 четеше много.
Значи се беше запознал с методите на Райм. Затова бе мел толкова внимателно след себе си; затова носеше ръкавици дори когато пипаше предмети, за които повечето престъпници не предполагаха, че запазват отпечатъците; затова беше пръскал с дезодорант - знаеше точно какво ще търси Сакс.
И разбира се, бе прочел не само тази книга по криминология.
„Сцени на престъплението“ - също. Така му беше хрумнала идеята за подхвърлените улики от историята на стария Ню Йорк. Улики, които само Линкълн Райм щеше да разбере.