Тейлър вдигна прешлена, който бе дал на Райм преди осем месеца. Започна да го върти разсеяно между пръстите си. И Райм разбра, че това е бил уводът към кошмара, който последва.
Очите на лекаря гледаха безцелно, в далечината. Райм го беше виждал и друг път в такова състояние - когато Тейлър го преглеждаше през последните месеци. Преди го бе отдавал на желанието на лекаря да се съсредоточи, но сега разбра, че този поглед е само израз на лудост. Убиецът бе на път да изгуби самообладание.
- Обясни ми - повтори Райм. - Защо?
- Защо ли? - прошепна Тейлър. Прокара ръка по крака на парализирания. Заопипва отново: коляно, кожа, глезен. - Защото ти беше нещо забележително, Райм. Уникално. Ти бе неуязвим.
- Какво значи това?
- Как да накажеш човек, който и без това иска да умре? Ако го убиеш, само ще му направиш добро. Затова трябваше да те накарам да пожелаеш да живееш.
Най-сетне Райм проумя.
„Старото време...“
- Фалшив беше, нали? Онзи некролог от Олбани. Сам си го написал.
Колин Стантън. Доктор Тейлър бе Колин Стантън.
Мъжът, чието семейство бе загинало пред очите му в Китайския квартал. Човекът, който беше стоял вцепенен от ужас, докато кръвта на жена му и двете му деца изтичала, без да може да реши, кого да спаси най-напред.
„Тогава допускаше много грешки. В старото време.“
Най-после, но твърде късно, и последните парчета от мозайката намериха местата си.
Ти Джей Колфакс, Монеле Гегнер и Карол Ганц. Беше рискувал да го хванат, само и само да ги погледа - както Стантън бе гледал как близките му умират. Искал е отмъщение, но бе лекар, беше се заклел никога да не отнема човешки живот. Затова, за да получи правото да убива, му се беше наложило да се въплъти в историческия си предшественик - Колекционера на кости, Джеймс Шнайдер, безумеца от деветнадесети век, чието семейство бе съсипано от полицията.
- След като излязох от психиатричната болница, се върнах в Манхатън. Прочетох в доклада как си пропуснал убиеца, как е избягал от апартамента. Длъжен бях да те убия. Но не можех. Не знам защо... Чаках и чаках нещо да се случи. И тогава попаднах на книгата. Джеймс Шнайдер... Преживял е точно каквото и аз. Той си беше отмъстил - значи и аз можех.
„Изчистих ги от нечистотиите.“
- А некрологът?
- Прав си. Написах го на компютър. Изпратих го на нюйоркския полицейски департамент, за да не ме заподозрат. Тогава станах нов човек. Доктор Питър Тейлър. Едва по-късно разбрах защо съм избрал точно това име. Можеш ли да отгатнеш? - Стантън погледна таблицата. - Отговорът е там.
Райм вдигна очи към постера.
*има начални познания по немски
- Шнайдер е „шивач“ на немски351.
Стантън кимна.
- В продължение на седмици четох за травмите на гръбначния стълб, после ти се обадих, като твърдях, че имам препоръки от Института по травматология „Колумбия“. Имах намерение да те убия още при първата среща, да те нарежа парче по парче, да те оставя да ти изтече кръвта. Можех да те мъча с часове. Дори с дни. Но какво стана? Разбрах, че искаш да се самоубиеш.
Тейлър се наведе по-близо.
- Господи, още помня първия път, когато те видях. Мръсник! Та ти си беше вече мъртъв. Разбрах какво трябва да направя - да те накарам да поискаш да живееш. Трябваше да намеря нещо, заради което животът би имал смисъл за теб.
Значи не е имало значение кого отвлича.
- Не те е било грижа дали жертвите ще оцелеят, или не.
- Разбира се, че не. Исках само да те накарам да се опиташ да ги спасиш.
- А възелът? - попита Райм, като погледна въжето, което висеше на стената. - Хирургически ли е?
Тейлър кимна.
- Разбира се - каза Райм. - А белегът на пръста ти?
Тейлър се намръщи:
- На пръста ли? Как си разбрал... От врата ѝ! Снел си отпечатъка от врата на Хана. Знаех, че е възможно. Не помислих. - Той се ядоса на себе си. - Счупих една чаша в библиотеката на психиатрията. За да си прережа вените. Стисках я, докато не се счупи.
Ядосано поглади белега с левия си- показалец.
- Смъртта на жена ти и децата ти - беше нещастен случай. Ужасна случайност. Но не бе нарочно. Беше грешка. Много съжалявам.
- Помниш ли какво си писал?... В предговора на учебника си. - Стантън цитира: „Криминологът знае, че всяко действие води до някакви последствия. Присъствието на престъпника променя, дори съвсем слабо, мястото на всяко престъпление. Благодарение на това успяваме да открием престъпниците и да постигнем възмездие.“