Райм не сваляше очи от трите приспособления. Пликът бе от здрав найлон, брендито евтино, хапчетата - съвсем обикновени.
- Хубава къща - отбеляза Бъргър. - „Сентрал парк уест“... От инвалидната пенсия ли се издържате?
- Почти. Давах и някои консултации за полицията и за ФБР. След нещастието... строителната компания ми изплати три милиона. Клеха се, че не била тяхна грешката, но очевидно има някакъв закон, при който, ако човек пострада и се парализира напълно, автоматично печели срещу строителната фирма, независимо чия е грешката. Стига само искът да стигне до съд.
- Освен това сте написали и книга, нали?
- Получавам известни средства и от нея. Не много. Беше „бетърселър“.51 Не точно бестселър.
Бъргър вдигна един брой на „Сцени на престъплението“ и го разлисти:
- Нашумели убийства. Я виж ти. Има, колко, четиридесет-петдесет случая?
- Петдесет и един.
За пореден път Райм си представи сцените на убийства в стария Ню Йорк. Някои бяха разкрити, други не. Бе написал за „Олд брюъри“, стара жилищна сграда във Файв Пойнтс, където в една-единствена нощ през 1839 били извършени тринадесет несвързани помежду си убийства. За Чарлс Обридж Дикън, който убил майка си на 13 юли 1863 г., по време на Гражданската война, след което твърдял, че е била убита от бивши роби, и така настроил обществото срещу чернокожите. За убийството, породено от любовния триъгълник на архитекта Станфорт Уайт, насред „Медисън скуеър гардън“; за изчезването на съдията Картър. За Джордж Матески, лудия бомбаджия от петдесетте, и за Мърф Сърфа, който откраднал диаманта „Звездата на Индия“.
- Складове от деветнадесети век, подземни реки, училища за икономи - зачете Бъргър, - сборища на хомосексуалисти, публични домове в Китайския квартал, руски православни църкви... Откъде знаете толкова много за града?
Райм вдигна рамене. През годините, като началник на ЦСО, бе научил толкова за града, колкото и за разследването на убийства. История, политика, геология, социология, инфраструктура. Започна да обяснява:
- Криминологията не съществува сама за себе си. Колкото повече знаеш за заобикалящия свят, толкова повече неща можеш да използваш...
Усети нотка на ентусиазъм в гласа си и замълча внезапно.
Хвана го яд, че са го подмамили толкова лесно.
- Хитро работите, доктор Бъргър.
- О, хайде. Наричайте ме Бил, ако обичате.
Райм не смяташе да се остави да го изиграят.
- Слушал съм го и преди. Да взема голям празен лист хартия и да напиша всички причини, поради които искам да се самоубия. После да взема друг голям празен лист и да напиша всички причини, поради които искам да живея. Идват ми на ум изрази като „полза за обществото“, „интересен живот“, „предизвикателство“. Големи думи. Но не струват и пукната пара. Освен това не мога да хвана молива.
- Линкълн - продължи спокойно Бъргър, - длъжен съм да се уверя, че сте подходящ кандидат за програмата.
- „Кандидат“, „програма“, стига с тези евфемизми. Докторе, решил съм вече. Искам да го направя днес. Сега.
- Защо днес?
Райм погледна отново плика и бутилката:
- Защо не? Коя дата е днес? Двадесет и трети август? Не по-лош за умиране от всеки друг ден.
Лекарят поглади тънките си устни:
- Трябва да поговоря с вас, Линкълн. Ако се убедя, че наистина искате да продължите...
- Искам - потвърди Райм и усети колко неубедително звучат думите, ако не са придружени от жестове. Как само му се щеше да хване ръката на Бъргър или да вдигне умолително длани.
Без да иска разрешение, Бъргър извади пакет „Марлборо“ и запали. Извади сгъваем метален пепелник от джоба си и го разгъна. Кръстоса хилавите си крака. Приличаше на някакво надуто студентче в престижен университет.
- Линкълн, разбирате какъв е моят проблем, нали?
Естествено, че разбираше. Затова Бъргър бе тук и затова останалите лекари бяха отказали да „свършат работата“. Ускоряването на неизбежна смърт е друго нещо: почти една трета от докторите предписват смъртоносни дози лекарства на пациенти, които така и така ще умрат. Съдебните власти обикновено си затварят очите за такива лекари, освен ако не се хвалят наляво и надясно с деянието си.
Но паралитик? Полупаралитик? Инвалид? О, това е съвсем различно. Линкълн Райм бе на четиридесет години. Дишаше без помощта на апарати. Можеше да доживее до осемдесет.