Втренчи се в черното око - дупка в една ръждясала тръба, на около петнадесет сантиметра отпред, със свален похлупак.
Ти Джей вдиша плесенясалия въздух през носа, устата ѝ все още бе залепена с тиксо. Усещаше вкус на пластмаса. Лепилото бе горчиво.
„Къде е Джон?“ - питаше се тя. Не искаше да мисли за гърмежа, който бе чула предната нощ. В източен Тенеси всеки знае как звучат пистолетните изстрели.
„Моля те, Господи. Дано не му се е случило нищо.
Успокой се. Пак започваш да плачеш, спомни си какво стана предния път.“
В мазето, след като чу изстрела, тя заплака от страх и едва не се задуши от тиксото.
„Точно така. Спокойно.
Погледни черното око на тръбата. Представи си, че ти намига. Това е окото на твоя ангел пазител.“
Ти Джей седеше на земята сред стотици тръби и кабели, подобни на змии. Тук бе по-горещо от супата на брат ѝ, по-горещо, отколкото на задната седалка на колата на Джул Уелан. От древните греди над главата ѝ висяха сталактити, капеше вода. Пет-шест бледи крушки бяха единственото осветление. Над главата ѝ, точно отгоре, пишеше нещо. Не можеше да го прочете, но виждаше, че е в червена рамка. На края на надписа се мъдреше дебел удивителен знак.
Опита се да се извърне още веднъж, но белезниците здраво се впиваха в ръцете ѝ. От гърлото ѝ се надигна отчаян, животински вик. Но звукът потъна в дебелото тиксо и пос- тоянното боботене на машини. Никой нямаше да я чуе.
Черното око продължаваше да я наблюдава. „Ще ме спасиш, нали?“ - помисли си тя.
Внезапно сред тишината отекна камбанен звън, някъде далеч. Звукът идваше от тръбата. От добронамереното око.
Тя притисна белезниците към тръбата, за която бе вързана, и се опита да се изправи. Но не успя да се премести на повече от няколко сантиметра.
„Добре, не се паникьосвай. Успокой се. Всичко ще се оправи.“
Тогава успя да прочете надписа отгоре. Докато се опитваше да се освободи, си бе преместила главата малко настрани и нагоре. Така успя да фокусира думите.
„О, не! Господи, само това не...!“
Сълзите ѝ потекоха отново.
Представи си майка си, с коса, отметната назад от кръглото ѝ лице, със синия си като метличина пеньоар: „Всичко ще се оправи, сладка моя. Не се тревожи.“
Но тя не вярваше на думите ѝ.
Вярваше на надписа:
Опасно за живота! Свръхгореща пара под високо налягане. Не сваляйте клапана от тръбата. За достъп се обърнете, към „Консолидейтид Едисън“. Опасно за живота!
Черното око зееше насреща ѝ, окото, което водеше към сърцето на парния котел. Гледаше право в розовата кожа на гърдите ѝ. Някъде дълбоко в тръбата се чу нов металически удар, удари с чукове - работници затягаха старите сглобки.
Тами Джийн Колфакс продължи да плаче и да плаче... Чу ново тропане. После далечен рев, много слаб. И ѝ се стори през сълзи, че черното око най-сетне ѝ намигна.
5.
- Ето как стоят нещата - заяви Линкълн Райм. - Трябва да открием жертвата до три часа.
- Няма искания за откуп - допълни Селито и се извърна, за да отговори на клетъчния телефон.
- Джери - обърна се Райм към Банкс, - разкажи им накратко за сутрешното убийство.
Линкълн Райм отдавна не беше виждал толкова много хора в стаята си. О, след нещастието много често се отбиваха приятели, без предварително да го уведомят (бяха сигурни, че ще го намерят вкъщи), но той не ги окуражаваше да идват отново. Бе престанал да вдига и телефона и постепенно потъна в самота. Прекарваше времето си в писане на книгата или в четене. Когато и това му омръзна, се насочи към видеокасети под наем и слушане на музика. После заряза и видеото и с часове съзерцаваше репродукциите на картини, които болногледачът грижливо бе залепил с тиксо на стената пред леглото му. После и това му писна.
Самота.
Само това желаеше, а сега толкова му липсваше.
Из стаята крачеше набитият Джим Полинг. Лон Селито водеше разследването, но такъв сложен случай изискваше участието на висш офицер и Полинг се съгласи да им помогне. Случаят бе бомба със закъснител, така че началникът и заместниците му се зарадваха, че той ще поеме отговорността. Бяха специалисти по измъкването от сложни ситуации и когато журналистите ги нападнеха с въпроси, просто щяха да посочат Полинг. Райм не си представяше защо някое ченге доброволно ще се заеме с такава мръсна работа.
Полинг бе странна птица. Беше излязъл от Северния участък на Манхатън като най-способния детектив от отдел „Убийства“. Бе известен със сприхавия си нрав и си навлече доста неприятности, след като застреля един невъоръжен заподозрян. Но като по чудо беше успял да спаси кариерата си, като залови Шефърд, полицаят сериен убиец, заплетен случай, при който бе ранен и Райм. Това му спечели капитанския пагон и го тласна към характерните промени за скучния живот на висшето общество: смени джинсите и якетата „Сиърс“ с костюми „Брукс брадърс“ (сега носеше всекидневен тъмносин „Калвин Клайн“) и започна да се изкачва по йерархичната стълбица към облицования с плюш ъглов кабинет на „Полис плаза“ 1.