Друг офицер, с къса подстрижка, мускулест, стоеше облегнат до една близка маса. Бо Хауман бе капитан и началник на Силите за бързо реагиране към нюйоркската полиция.
Селито затвори мобилния телефон точно когато Банкс завършваше експозето си.
- Братята Харди бяха.
- Открили ли са нещо ново за таксито? - попита Полинг.
- Не, още тъпчат на едно място.
- Някакви сведения да е спала с някого, с когото не е трябвало? Някой любовник психар?
- Не, никакви любовници. Срещала се е от време на време с мъже. Но никакви стабилни връзки.
- И все още няма искания за откуп? - осведоми се Райм.
- Не.
На входната врата се позвъни. Том слезе да отвори.
Райм извърна глава към приближаващите се гласове.
След малко болногледачът въведе една униформена полицайка. Отдалеч изглеждаше много млада, но когато се приближи, Райм установи, че е на тридесет или малко повече. Бе висока и притежаваше онази характерна красота на манекенките от модните списания.
Съдим за другите, както съдим за себе си: след нещастието Линкълн Райм рядко оценяваше хората по физическите им качества. Огледа тялото ѝ, стройните ѝ бедра, яркочервената коса. Ако някой друг я погледнеше, би си казал: „Каква мацка!“, но на Райм тя не направи никакво впечатление. Той забеляза само погледа ѝ.
Не изненадата (очевидно не я бяха предупредили, че е парализиран), в очите ѝ имаше нещо друго. Изражение, което не бе виждал преди. Като че безпомощното му състояние я изпълваше с облекчение. Точно обратно на реакцията на повечето хора. Тя прекоси стаята, като видимо си отдъхна.
- Полицай Сакс? - попита Райм.
- Тъй вярно - отвърна тя, като се сдържа точно преди да му протегне ръка. - Детектив Райм, предполагам.
Селито я представи на Полинг и Хауман. Явно бе слушала за тези двамата, защото в очите ѝ отново пролича напрежение.
Потопи се в стаята, прахта, сумрака. Загледа се в един от постерите с репродукции на картини, които бе паднал под масата, полунавит от единия край. „Нощни птици“ от Едуард Хопър. Самотни хора около масата в късна нощ. Той последен се бе откачил от стената.
Райм накратко ѝ обясни за срока до три часа. Сакс кимна, но нещо заблещука в очите ѝ. Какво? Страх? Отвращение?
Джери Банкс, със скъп пръстен, но без венчална халка на пръста, веднага бе привлечен от красотата ѝ и се усмихна особено. Един-единствен поглед му бе достатъчен да разбере, че няма смисъл да се надява.
Полинг каза:
- Да не е клопка? Откриваме мястото, влизаме и избухва бомба.
- Съмнявам се - каза Селито и вдигна рамене. - Защо да си прави този труд. Ако иска да убива полицаи, може просто да си намери някой и да го застреля.
Настъпи неловко мълчание. Полинг погледна първо Селито, после Райм.
Райм продължи:
- Съгласен съм с Лон. Но нека отредите все пак да са нащрек. Нашият човек като че си измисля собствени правила.
Сакс отново погледна постера с картината на Хопър. Райм проследи погледа ѝ. Може би хората, седнали около масата, всъщност не бяха самотни. Като се замисли човек, изглеждаха доста доволни.
- Има два вида материални улики - продължи той. - Обикновени. Които извършителят не е искал да остави след себе си: косми, влакна от дрехи, отпечатъци, евентуално кръв, следи от обувки. Ако намерим достатъчно такива (и ако имаме късмет), можем да открием първичното местопрестъпление. Дома му.
- Или убежището му - уточни Селито. - Нещо временно.
- Тайна квартира - кимна Райм. - Прав си, Лон. Необходимо му е място, където да върши престъпленията си. Да продължим с нарочно оставените предмети. Освен парчетата хартия - които ни показват часа и датата - имаме болта, снопа азбест и пясъка.
- Като лов за лешояд - изръмжа Хауман и прокара ръка по късата си коса. Беше същият, какъвто си го спомняше Райм като сержант.
- Да кажа ли на шефовете, че има вероятност да намерим жертвата навреме? - попита Полинг.