- Хм, извинете. Детектив Райм...
Беше полицайката. Райм обърна глава към нея.
- На обяд трябваше да бъда в Голямата сграда.
- Полицай Сакс... - Съвсем я беше забравил. - Вие сте първата, пристигнала на местопрестъплението. На убийството до железопътната линия.
- Точно така, аз поех обаждането.
Сакс говореше обърната към Том.
- Тук съм, полицай - напомни ѝ раздразнено Райм. - Ето ме.
Вбесяваше се, когато хората се обръщаха към него чрез посредник, някой здрав човек.
Тя бързо завъртя глава, явно възприе урока:
- Слушам, сър - каза с мек глас, но очите ѝ оставаха ледени.
- Не съм вече на служба. Обръщайте се към мен с „Линкълн“.
- Бихте ли ме уведомили?
- Какво?
- Защо ме извикахте тук. Съжалявам. Действах, без да мисля. Ако искате да напиша писмено извинение, ще го сторя. Само, закъснявам за среща и не успях да предупредя началника си.
- Извинения ли? - недоумяваше Райм.
- Всъщност нямам много опит с местопрестъпленията. Малко се престарах.
- За какво говорите?
- Ами за спирането на влака и затварянето, на Единадесето авеню. По моя вина сенаторът пропусна речта си в Ню Джърси и някои висши чиновници от ООН не успели да стигнат навреме за срещите си от летище „Нюарк“.
Райм се усмихна:
- Знаете ли кой съм аз?
- Ами чувала съм за вас, разбира се. Мислех, че сте...
- Мъртъв?
- Не. Не исках да кажа това.
Въпреки че го каза. Тя продължи бързо:
- Всички сме чели книгата ви в академията. Но не знаехме нищо за вас. Искам да кажа, лично...
Вдигна поглед към стената и каза твърдо:
- Като пръв пристигнал на местопрестъплението, реших да спра влака и да затворя улицата, за да запазя мястото на убийството непокътнато. Точно това направих. Сър.
- Наричайте ме Линкълн. А вие сте...
- Аз...
- Как се казвате?
- Амелия.
- Амелия. Като авиаторката?
- Не, сър. На баба ми.
- Амелия, не искам да ми се извинявате. Били сте абсолютно права, а Винс Перети е сгрешил..
Селито потропа нервно при тази недискретност, но на Райм не му пукаше. В края на краищата той бе един от малкото граждани на САЩ, които имат право да не стават, дори самият президент да влезе в стаята. Продължи:
- Перети е свършил работата, като че кметът го е наблюдавал, а това е най-сигурният начин да провалиш нещата. Използвал е прекалено много хора и е направил ужасна грешка, като е пуснал влаковете и движението по улицата. Освен това в никакъв случай не е трябвало да освобождава мястото толкова рано. Ако бяхме оставили района отцепен, кой знае, можеше да намерим разписка с името на убиеца. Или голям хубав отпечатък.
- Може би - каза тактично Селито. - Но нека си остане между нас.
Погледна Сакс, Купър и младия Джери Банкс, сякаш че им даваше мълчаливи заповеди да си държат езика зад зъбите.
Райм изпръхтя. После пак се обърна към Сакс, която, като Банкс по-рано сутринта, изучаваше краката и тялото му, завити с кайсиево цранжево одеяло:
- Повиках ви, за да обработите сцената на следващото престъпление.
- Моля?
- Да работите с нас. На следващото местопрестъпление.
- Но - тя се изсмя, - аз не съм в ЦСО. Аз съм патрулиращ полицай. Никога не съм се занимавала с разследване.
- Този случай е необичаен. Както каза детектив Селито. Наистина е странен. Нали, Лон? Ако беше обикновено убийство, нямаше да сте ми нужна. Но в този случай ни трябват непредубедени очи.
Сакс погледна Селито, който запази мълчание.
- Ама аз... няма да се справя. Сигурна съм.
- Добре - каза търпеливо Райм. - Нека бъда искрен.
Тя кимна.
- Нуждая се от някого, който има смелостта да спре влак, за да запази сцената на убийството непокътната, и после да е готов да понесе последствията.
- Благодаря ви за възможността, сър. Линкълн. Но...
- Лон - каза кратко Райм.
- Полицай - изръмжа Селито, - тук никой не ви дава възможност за избор. Прикрепена сте към случая, за да ни помагате.
- Сър, съжалявам, но ще се наложи да се противопоставя. От днес ме преместват от патрула. По здравословни причини. Преместването е в сила отпреди час.
- Здравословни причини ли? - осведоми се Райм.
Тя се поколеба, отново погледна краката му.
- Имам артрит.
- Така ли?
- Хроничен артрит.