- Сега къде живееш? - попита Райм с надеждата, че светският разговор ще омръзне на двамата и ще си тръгнат.
- В Бруклин Хайтс. Понякога ходя пеша на работа. Нали знаеш постоянните диети, които спазвах? Работата не е в диетите, а във физическото натоварване.
Не изглеждаше нито по-дебел, нито по-слаб от познатия на Райм Лон Селито отпреди три и половина години. Или от Селито отпреди петнадесет години.
- Значи - намеси се любезно Банкс, - лекар чакате. За...
- За едно ново лечение? - прекъсна го Райм. -Точно така.
- Пожелавам ви успех.
- Много благодаря.
Беше 11:36. Сутринта вече отминаваше. Закъснението е непростимо за един медицински работник.
Банкс огледа за втори път краката му. Райм го погледна в очите и младежът се изчерви.
- Така че - заключи Райм, - съжалявам, но нямам време да ви помогна.
- Но лекарят още го няма, нали? - възрази Лон Селито със същия твърд тон, с който разобличаваше лъжливите показания на престъпниците.
Том се появи на вратата с кана кафе.
„Мръсник“ - размърда безгласно устни Райм.
- Линкълн забрави да ви предложи нещо за пиене, господа.
- Том се отнася с мен като с дете.
- И ти отива - отвърна болногледачът.
- Добре - предаде се Райм. - Сипете си кафе, аз ще побозая.
- Още е рано. Барът не е отворен.
Погледът на Банкс отново обходи тялото на Райм. „Да не би да очаква да съм само кожа и кости?“ Атрофията бе спряла скоро след нещастието, а първият му лекуващ лекар го утрепваше от упражнения. Том също, може би понякога беше мръсник, друг път се държеше като майка квачка, но ставаше за физиотерапевт. Караше Райм да прави всеки ден пасивни упражнения. Водеше си прилежно бележки за гониометрията11.. Внимателно следеше при какъв ъгъл се появява болка, докато свиваше и разпускаше крайниците му. Пасивните упражнения не бяха чудо, но поне поддържаха някакъв тонус на тялото, спираха процеса на отслабване и поддържаха нормалния поток на кръвта. За човек, чиито движенда за последните три и половина години включваха само раменете, главата и безименния пръст на лявата ръка, Линкълн Райм не изглеждаше никак зле.
Младият детектив отмести очи от сложния контролен уред, поставен до пръста на Райм и свързан чрез друг апарат и много жици с компютъра.
Животът на парализирания преминава сред жици, бе казал един лекар. Поне животът на богатите паралитици. На късметлиите.
- Рано тази сутрин в Уестсайд е извършено убийство - започна Селито.
- През последния месец получавахме сигнали за изчезването на много бездомници - допълни Банкс. - Отначало помислихме, че жертвата е някой от тях, но не се оказа така. Беше един от онази нощ.
Райм се опита да обезкуражи младежа с пъпчивото лице, като си придаде неразбиращо изражение.
- От „онази нощ“ ли?
- Не гледа новините - дойде му на помощ Том. - Ако говорите за отвлечените, не е чул нищичко.
- Не гледаш новините ли? - изсмя се Селито. - Едно време четеше но четири вестника на ден и си записваше новините на видео, за да ги изгледаш вечерта.
- Сега чета само художествена литература - каза надуто, но неубедително Райм.
- Художествената литература е вестник, който никога не остарява - добави Том.
Райм се направи, че не обръща внимание на думите му.
- Мъж и жена, които се връщали от делово пътуване по крайбрежието - продължи Селито. - Качили се на жълто такси на летище „Кенеди“. Нe стигнали до къщите си. Съобщиха ни, че са ги видели около единадесет и половина. Таксиджията карал по магистралата през Куинс. Бели мъж и жена на задната седалка. Опитвали се да счупят стъклото на колата. Никой от двамата не носел медальон или значка с името си.
- Този свидетел, който е видял таксито. Видял ли е шофьора?
- Не.
- А с жената какво е станало?
- Няма и следа от нея.
Единадесет и четиридесет и една. Райм беше бесен на доктор Уилиам Бъргър.
- Лоша работа - промърмори разсеяно.
Селито издиша шумно.
- Добре, продължавай - подкани го Райм.