— Бедният ми Джими! — каза доктор Чандра с глас, пълен със съчувствие, но не преливаше от нежността, с която Сесил говореше за Джими.
— Моля ви, разкажете ми историята на Джими, докторе — помоли Кармайн, забил поглед в друга маймуна, кръстосала небрежно крака на сложен плексигласов стол в огромна клетка с отворена врата. Животното нямаше срязана топка за тенис на главата, а отгоре се виждаше огромна розова буца от стоматологичен цимент, в който беше вграден яркозелен контакт. В него беше вкаран яркозелен щепсел, от който излизаха множество заплетени кабели в различни цветове и завършваха в табло на стената. Най-вероятно таблото свързваше маймуната с множество електронни приспособления, наредени в кутиите край него.
— Вчера ми се обади Сесил и ми каза, че като влязъл да го види след обедната почивка, намерил Джими мъртъв — обясни ученият с най-изящния английски акцент, който Кармайн някога беше чувал. Нямаше нищо общо с този на госпожица Дюпре или на Дон Хънтър, които също се различаваха. Невероятно, но в тази малка държава имаше толкова много наречия. — Слязох долу да се уверя с очите си и ви се кълна, лейтенант (произнесе „лейтенант“ като госпожица Дюпре), че взех Джими за мъртъв. Нямаше пулс, нямаше дишане, нито сърдечни тонове и рефлекси и двете му зеници бяха разширени. Сесил ме попита дали искам доктор Шилер да извърши аутопсия, но аз отказах. Електродите на Джими не бяха имплантирани чак толкова отдавна, че макакът да има някаква експериментална стойност за мен. Казах на Сесил да го остави, че ще го прегледам пак към 5 и ако няма промяна, сам ще го сложа в хладилника. Точно това и направих.
— Ами тази тук? — попита Кармайн и посочи маймуната, която имаше същото изражение като Ейб, когато умираше за фас.
— Юстас? О, той е изключително важен! Нали така, Юстас?
Маймуната премести погледа си от Кармайн на доктор Чандра, после се ухили сатанински. „Ти си едно самодоволно копеле, Юстас“ — помисли си Кармайн.
Асистентът на Чандра беше млад мъж на име Ханк, който заведе Кармайн в операционната зала.
Соня Либман го посрещна в преддверието й и се представи като фелдшера на операционната. Предверието беше затрупано с полици и кутии с хирургически принадлежности. В него имаше още два автоклава и зловещо изглеждащ сейф.
— За контролираните лекарства — обясни госпожа Либман, като посочи сейфа. — Опиати. Пентотал, калиев цианид, такива гадости. — И подаде на Кармайн чифт платнени терлици.
— Кой знае комбинацията?
— Аз и никъде не е записана — заяви твърдо. — Ако ме изнесат с краката напред, ще трябва да доведат касоразбивач. Споделиш ли една тайна и тя вече не е тайна.
Операционната изглеждаше като всяка операционна зала.
— Не оперирам при пълна стерилност — каза тя и облегна задните си части на операционната маса, покрита с чисти чаршафи. В единия й край се издигаха любопитни апарати, целите в алуминиеви рамки и ръчки. Самата тя беше облечена в чист изгладен гащеризон и обута в платнени терлици. Привлекателна жена на около четиридесет години, реши Кармайн, стройна и делова. Тъмната й коса беше вдигната в строг кок, очите й бяха тъмни и интелигенти, а прекрасните й ръце се загрозяваха само от прекалено дълбоко изрязаните нокти.
— Мислех си, че операционната зала трябва да е стерилна — отбеляза той.
— Безупречната чистота е много по-важна, лейтенант. Знам операционни зали, които са стерилни като яйце на плодова муха, но никой не ги чисти като хората.
— Значи сте неврохирург?
— Не, аз съм фелдшер с магистърска степен. Неврохирургията е мъжка работа, затова превръщат живота на жените неврохирурзи в ад. Но в „Хъг“ мога да правя това, което обичам, без да се подлагам на такъв стрес. Заради размерите на пациентите ми тук става въпрос за много прецизна неврохирургия. Виждате ли това? Моят оперативен микроскоп „Цайс“. В неврохирургията на „Чъб“ нямат такъв — каза дамата с огромно задоволство.
— Какво оперирате?