— Маймуните на доктор Чандра. Котките на доктор Финч. Плъховете на неврохимиците от горния етаж, както и котките им.
— Често ли умират на масата?
Соня Либман изглежда се разгневи.
— Вие за каква ме смятате? Не! Умъртвявам животни за неврохимиците, които не работят често с живи мозъци. Неврофизиолозите работят с живи мозъци. Това за мен е основната разлика между двете дисциплини.
— А какво умъртвявате, госпожо Либман? — „Стъпвай внимателно, Кармайн, много внимателно!“
— Основно плъхове, но правя и шерингтонска децеребрация на котки.
— Какво е това? — попита той и си записа в тефтера, но май не му се искаше много-много да научава. Още неразбираеми думи!
— Премахване на мозъка от тенториума нагоре под етерова анестезия. Когато прережа мозъка, инжектирам пентотал в сърцето и бум! — животното е мъртво. Моментално.
— Значи слагате доста едри животни в чували и ги носите в хладилника, за да бъдат после изгорени?
— Да, в дните за децеребрация.
— И колко често са тези дни за децеребрация?
— Зависи. Ако доктор Понсонби или доктор Полоновски помолят за преден лоб от мозък на котка, на всеки две седмици в продължение на няколко месеца, като извършвам процедурата с три до четири котки на ден. Доктор Сатсума не изисква такива неща толкова често, може би само веднъж годишно. Така че общо шест котки.
— И колко са големи тези децеребрирани котки?
— Огромни са. Мъжките са между шест и осем килограма.
Така, два етажа бяха вече под него, оставаха още два. Помощните помещения, лабораториите и неврологията бяха обходени. Сега трябваше да отиде при административния персонал на четвъртия етаж, после да слезе при неврохимиците.
Завари три машинописки, всичките с дипломи по природни науки, и още една служителка в картотеката, чието най-забележително постижение беше гимназиалната диплома. Колко ли самотна се чувства! Вони, Дора и Маргарет използваха големи пишещи машини „Ай Би Ем“ с въртящи се глави и можеха да напечатат „електроенцефалография“ по-бързо, отколкото ченге — „пиян шофьор“. Нищо интересно, остави ги да си работят. Денис, служителката в картотеката, кихаше и си попиваше очите, докато надничаше в отворените чекмеджета, а машинописките тракаха като автоматични картечници.
Доктор Чарлз Понсонби го очакваше до асансьора. Докато придружаваше госта до кабинета си, докторът каза на Кармайн, че бил връстник на професора и го замествал, когато отсъствал. Били съученици от пансиона, заедно започнали да учат в „Чъб“ и заедно завършили медицина. Семействата и на двамата били кореняци от Кънетикът, обясни сериозно Понсонби. Но след като завършили, пътищата им се разделили. Понсонби предпочел да остане специализант по неврология в „Чъб“, а Смит отишъл в „Джон Хопкинс“. Но не останали разделени за дълго. Боб Смит се върнал, за да оглави „Хъг“ и поканил Понсонби в екипа си. Това станало през 1950, когато и двамата били на по трийсет години.
„Защо ли си останал в родния си град?“ — чудеше се Кармайн, докато разглеждаше шефа на неврохимията. Беше среден на ръст, с прошарена кестенява коса, воднисти сини очи, които го гледаха иззад очила с половин стъкла, кацнали на дълъг, тесен нос. Имаше вид на разсеян професор. Дрехите му бяха размъкнати и груби, косата — разрошена, а чорапите — както забеляза Кармайн — различни: тъмносин на десния крак и сив на левия. Всичко това може би говореше, че Понсонби не обича приключенията и не вижда смисъл да отиде по-далеч от Холоуман. И все пак нещо в тези влажни очи подсказваше, че можеше да бъде друг, ако след завършването си беше заминал занякъде. Хипотеза, основаваща се на интуиция: нещо бе задържало Понсонби у дома, нещо конкретно и много силно. Не беше съпруга, защото каза, с доста безразличие, между другото, че е заклет ерген.
Интересно беше да се види и колко различни са кабинетите на учените. Този на Форбс беше безупречно чист, без плюшени мебели и картини, само книги и документи навсякъде, дори по пода. Финч си падаше по саксиите и имаше поразителна цъфнала орхидея, по всички стени избуяваха папрати. Чандра предпочиташе кожения честърфийлдски стил, шкафове за книги с врати от армирано стъкло и няколко изключителни произведения на индийското изкуство. А доктор Чарлз Понсонби си живееше прекрасно сред мрачни предмети като изкорубени посмъртни маски на гении като Бетовен и Вагнер. Имаше и четири репродукции на известни картини по стените — „Кронос изяжда детето си“ на Гоя, две части от „Ад“ на Бош и „Писъкът“ на Мунк.