— Има ли нещо, което да не знаете за това място? — попита той.
— Много малко.
— Ами кафявите хартиени чували за животински трупове?
— Необяснимата ви фиксация върху чувалите за умрели животни е забелязана и от други, освен мен, но никой от нас няма представа какво толкова важно има в тях, макар че бих могла да предположа. Защо не ми кажете цялата истина, лейтенант?
— Просто отговорете на въпроса ми, госпожице Дюпре.
— Тогава ми задайте въпрос.
— Виждали ли сте чувалите с животински трупове?
— Разбира се. Като икономически директор виждам всичко. Предишният ни договор за доставки предполагаше по-нискокачествен продукт, което ме накара подробно да изследвам проблема — обясни госпожица Дюпре. — Но по правило не ги виждам, особено когато в тях има трупове.
— В колко часа Сесил Потър и Отис Грей свършват работа?
— Три следобед.
— Всички ли знаят кога си тръгват?
— Естествено. От време на време изследователите се оплакват заради това. Те вярват, че целият свят съществува, само за да им служи. — Светлите й вежди се вдигнаха нагоре. — Отговарям им, че господин Потър и господин Грийн работят според изискванията. Биоритмите на животните предполагат, че някой трябва да се погрижи за тях три-четири часа след изгрев-слънце. Вечерите не са толкова важни, при положение че им е осигурена храна и са им почистени клетките.
— Какво друго работи Отис извън отделението за животни?
— Денят на господин Грийн е зает най-вече със задължения в животинските помещения на горните етажи. Другите му задачи не са толкова сериозни. Вдига тежките неща, поддържа осветлението, занимава се с изхвърлянето на опасните отпадъци. Жените фелдшери молят господин Грийн да им носи газовите бутилки. Преди момичетата сами си ги носеха, но веднъж една бутилка падна и съдържанието излезе. Нямаше щети, беше инертен газ. — Изглеждаше тъжна.
— Има случаи, в които изследователите работят с вещества, излъчващи гама-лъчи. Това изисква бариери от оловни тухли, а те са много тежки.
— Изненадан съм, че в този „Хилтън“ на науката не всичко е вкарано в тръби и има неща, които не са направени.
Тя се изправи в целия си ръст.
— Имате ли други въпроси, господине?
— Не, благодаря за отделеното време.
„Как да я предразположа? — зачуди се той, докато вървеше по коридора към кабинета на Тамара Вилич. — Тя е извор на информация, от която отчаяно се нуждая.“
Кабинетът на секретарката на професора беше директно свързан с кабинета на шефа й, забеляза Кармайн като влезе.
— Осъзнавате ли — попита Тамара Вилич малко язвително, — че като ни задържахте до толкова късно, ни създадохте известни неудобства. Закъснявам за среща.
— Имам право, щом се налага — отвърна Кармайн, без да сяда. — Знаете ли, че днес чух повече сложни думи и медицински жаргон, отколкото обикновено чувам за месец. И на мен ми бяха създадени неудобства, госпожице Вилич. Останах без закуска, без обяд, а сега и без вечеря.
— Тогава приключвайте! Трябва да тръгвам!
Отчаяние ли имаше в гласа й? Интересно.
— Имате ли съприкосновение с чувалите с животински трупове, госпожице?
— Не, нямам. — И погледна напрегнато часовника си. — По дяволите!
— Никога?
— Не, никога!
— Тогава можете да тръгвате за срещата си, госпожице Вилич. Благодаря ви.
— Прекалено много закъснях! — извика тя отчаяно. — Прекалено!
Но тръгна, по-скоро побягна, а след това Кармайн почука на вътрешната врата.
Професорът изглеждаше по-притеснен от сутринта, може би, помисли си Кармайн, защото оттогава не се бе случило нищо, което да разсее напрежението или да задоволи любопитството му.
— Трябва да уведомя борда — каза Смит, преди Кармайн да си отвори устата.
— Борда?
— Това е институция, която се издържа от частни дарения, лейтенант, и финансирането се надзирава от борд. Отчитаме се до най-малките подробности. Щедростта на борда зависи пряко от количеството оригинална и значима работа, свършена в „Хъг“. Нашата репутация няма равна, „Хъг“ наистина промени представите на хората. А сега този нещастен инцидент! Изолиран случай, който може да накърни драстично качеството на работата ни.
— Изолиран случай ли, професоре? Не бих нарекъл едно убийство изолиран случай. Но да оставим тази тема. Кой е в борда?
— Уилям Парсън почина през 1952 година. Остави двама племенници, Роджър младши и Хенри Парсън, да се грижат за империята му. Роджър младши е председател на борда. Хенри е негов заместник. Техните синове Роджър III и Хенри младши също са членове на борда. Петият член от семейство Парсън е Ричард Спейт, директор на банка „Парсън“ и син на сестрата на Уилям Парсън. Членове на борда са още ректорът на „Чъб“ Мосън Макинтош, деканът на медицинския факултет доктор Уилбър Даулинг и аз — обясни Смит.