Отпусна се тежко на един стол и отпи глътка кафе. Все още не проявяваше интерес към сладките.
Райм се намръщи:
— Кажи ми още нещо, Лон.
— Да?
— Кога точно е било убито момичето с татуировката?
— Смъртта е настъпила преди около час. Може би деветдесет минути.
Линкълн го погледна озадачено:
— Не е възможно да получиш токсикологичен профил за толкова кратко време.
— Не. Патологът каза, че ще е готов след два-три часа.
— Тогава как разбраха, че е била отровена?
— О, един от медиците е работил по случай на отравяне преди няколко години. Каза, че личи от изкривяването на лицето и от стойката. Много е мъчително. Ужасен начин да умреш. Трябва да хванем този мръсник, Линк.
5.
Чудесно. Просто чудесно.
Застанала в подземието на бутика в Сохо, откъдето е била отвлечена Клоуи Мур, Амелия Сакс се наведе и надникна намръщено в килерчето. Тесен тунел водеше от малкото помещение към същинското местопрестъпление — по-широката галерия, в която бе убито момичето.
Тялото се виждаше в далечината, ярко осветено от прожекторите, монтирани от първите пристигнали полицаи.
Дланите й се изпотиха при вида на тясната дупка, през която трябваше да се провре.
Прекрасно!
Върна се една крачка в мазето на бутика и вдиша два-три пъти вонящия на плесен и бензин въздух. Преди години Линкълн Райм бе създал база данни с планове на нюйоркските подземия, събрани от Строителната агенция и други общински служби. Сакс беше качила една от тези схеми на айфона си и сега с ужас я заразглежда.
„Откъде идват фобиите? — питаше се Сакс. — От някоя детска травма или генетична заложеност, която ни спира да не пипаме змии или да не се разхождаме по ръба на планински пропасти.“
Змиите и височините не бяха проблем за нея — проблемът й бяха тесните помещения. Ако вярваше в задгробния живот (а тя не вярваше), можеше да си помисли, че в някой минал живот е била погребана жива. Или ако следваше логиката на кармата — че е била отмъстителна кралица, която бавно е заравяла противниците си, докато напразно са я молели за милост.
Сакс, близо метър и осемдесет висока, се втренчи в схемата на най-големия си ужас: тунела с диаметър около метър между килерчето и по-широкия транспортен тунел — мястото на убийството. Тесният проход, който според плана бе седем метра дълъг.
„Един кръгъл ковчег“ — помисли си тя.
Мястото на убийството бе достъпно и през улична шахта на десетина метра от там, където се намираше тялото. Това вероятно беше мястото, през което убиецът бе проникнал, но Сакс знаеше, че трябва да се провре през по-тесния тунел, събирайки улики по пътя си, защото от там беше влязъл в мазето на бутика, за да отвлече Клоуи.
— Сакс? — чу се гласът на Райм през пращенето на радиостанцията. Тя подскочи и намали силата на звука. — Къде си? Не виждам нищо.
Предавателното устройство, което носеше, бе снабдено не само с микрофон и слушалка, а също с изключително чувствителна видеокамера. Тя току-що го беше сложила и още не беше включила образа.
Сакс натисна копчето на изненадващо малката камера — с размера на средна батерия — и чу от слушалката:
— Добре. — После Райм измърмори: — Все още е твърде тъмно.
— Защото е тъмно. Намирам се в подземие и след малко ще се навра в тунел с размерите на кош за хляб.
— Никога не съм бил в кош за хляб. Дори не съм сигурен, че съществуват. — Линкълн винаги бе в добро настроение, когато предстоеше оглед на местопрестъпление. — Добре, хайде да действаме. Да видим какво имаме.
Сакс често носеше тази екипировка, когато правеше оглед. Райм даваше идеи — напоследък доста по-малко, отколкото по времето, когато започнаха да работят заедно и тя беше все още неопитна. Освен това той обичаше да следи за сигурността й, макар че не го признаваше. Настояваше, че огледът трябва да се извършва от един човек — иначе имаше твърде много отвличащи вниманието фактори. Добрият криминалист се свързваше психологически с местопрестъплението. Той се превръщаше в жертвата, превръщаше се в престъпника — и благодарение на това откриваше улики, които иначе би пропуснал. Тази връзка не можеше да се осъществи или се осъществяваше по-трудно, когато не извършваш огледа сам. Но беше рисковано да си сам. Изненадващо бе колко често положението ставаше напечено: ако извършителят се е върнал или е останал на местопрестъплението и нападне криминалиста. Дори имаше случаи, когато извършителят отдавна си е тръгнал и нападателят е съвсем различен човек. Веднъж Сакс бе нападната от клошар — шизофреник, който си беше помислил, че е дошла да открадне въображаемото му куче.