Накрая застана пред тясната шахта и се втренчи в нея, както би гледала дулото на пистолет в ръката на отчаян престъпник.
Кош за хляб…
Стоеше като вцепенена. Чуваше ударите на сърцето си.
— Сакс — чу се гласът на Райм от слушалката в ухото й.
Тя не отговори.
— Разбирам те — добави той нежно. — Но…
Тоест: „Размърдай си задника!“.
Прав беше.
— Разбрах, Райм. Нямаш грижи.
Юмручно време…
„Не е много дълъг — опита да се успокои. — Седем-осем метра. Това не е нищо.“ Но въпреки това потрепери при мисълта, че тунелът може да не е седем, а осем метра. Когато се приближи, дланите й започнаха да се потят силно; главата й — също, и я засърбя повече от обичайното. Прииска й се да се почеше, да забие нокти в кожата си. Нервен тик. Проявяваше се, когато не бе в състояние да помръдне — във всички отношения: физически, емоционално, умствено.
Неподвижност — как мразеше това състояние.
Дишането й се учести и стана по-повърхностно.
Докато се ориентираше, докосна глока на хълбока си. Имаше лек риск от замърсяване от оръжието, въпреки че не се налагаше да стреля, но това също бе от мерките за безопасност. Ако престъпникът планираше да нападне полицай на местопрестъплението, тя бе подготвена.
Сакс закачи чантата с нещата за събиране на улики с найлоново въженце за колана си, за да я издърпа след себе си.
Тръгна. Спря пред входа. Коленичи и пропълзя в шахтата. Искаше да изгаси челния си фенер — да вижда тунела я плашеше повече, отколкото ако се концентрираше само върху целта в другия му край — но се опасяваше да не пропусне улики.
Щрак.
В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.
„Продължавай!“
Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.
Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.
Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.
Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.
„Бягай, бягай, бягай!“
Зъбите й затракаха въпреки жегата.
— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.
Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.
Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“
Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.
Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“
Нещо я подръпна.
Тя се вцепени.
Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.
Не!
Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.
„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“
Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.