Хейл обаче реши да не краде този шедьовър.
Защо? Защото този „Патек“ беше антика. Сега бяха други времена. Аналоговата техника беше в историята. На него му трябваше доста време, докато го приеме, но преди няколко години, когато Линкълн Райм го арестува, най-сетне си даде сметка, че светът се е променил.
И Хейл бе възкръснал, за да посрещне новата зора.
Вентурата на китката му изразяваше това ново лице на отмерването на времето. Несравнимата точност на този модел му доставяше огромно удоволствие и му вдъхваше увереност. Хейл отново погледна часовника.
И отброи.
Четири…
Три…
Две…
Едно…
В задната част на кафенето писна противопожарна аларма.
Хейл нахлупи вълнена шапка на бръснатата си глава и влезе в нетърпимо горещото заведение.
Никой не го забеляза — включително Амелия Сакс и събеседникът й — защото всички гледаха към кухнята, където преди двайсет минути бе заредил устройството. Преносимият димен детектор, оставен на една полица, изглеждаше стар (въпреки че не беше) и беше покрит с мръсотия. Работещите в кухнята щяха да го открият и да си помислят, че е забравен случайно там. Някой щеше да го свали от полицата, да извади батерията и да го изхвърли. Никой нямаше да обърне внимание на фалшивата аларма.
Амелия се огледа — както всички — за дим, но нямаше. Когато погледна отново към вратата на кухнята, откъдето продължаваше да се чува пищене, Хейл седна на един стол зад нея и докато оставяше куфарчето си на земята, пъхна шишенцето в чантичката й.
Нов рекорд — две секунди.
После се огледа, сякаш се колебаеше дали му се пие кафе с мляко в заведение, в което всеки момент може да избухне пожар.
Не. По-добре да отиде другаде. Пълният плешив мъж стана и тръгна към вратата, за да излезе на студа.
Пищенето спря — някой бе извадил батерията. Той погледна назад. Сакс се върна към кафето си, към записките си. Неподозираща за скорошната си смърт.
Часовникаря тръгна към станцията на метрото на Западна четвърта улица. Докато вървеше в студа, му хрумна интересна мисъл. Арсенът и антимонът са металоиди — имат общи свойства с металите и с неметалите — но са достатъчно твърди, за да могат да се оформят в трайни предмети.
Дали бе възможно, почуди се той, да се изработи часовник от тези отрови?
Каква забележителна идея!
Знаеше, че тя ще занимава плодотворния му ум седмици, дори месеци наред.
76.
— Продължавай — каза Линкълн Райм.
Беше сам в салона на къщата си, говореше по телефона, включен на микрофон, и гледаше разсеяно един уебсайт за продажба на луксозни антики и произведения на изкуството.
— Ами… — измънка капитанът, намиращ се в главното управление на нюйоркската полиция (така наречената „Голяма сграда“).
— Какво „ами“? — сопна се Райм.
Той също беше капитан навремето, но никога не бе приемал сериозно чиновете. Само способностите и интелектът имаха значение.
— Малко е необичайно.
„Какво, по дяволите, означава това?“ — помисли си. От друга страна, той самият бе работил като държавен служител и знаеше, че в света на държавните служители понякога се налага да шикалкавиш. Разбираше нежеланието на полицая.
Но не можеше да го приеме.
— Много добре знам, капитане. Обаче трябва да пуснем това съобщение. Заплашени са хора.
Малкото име на капитана бе необичайно. Дагфийлд.
Кой родител кръщава детето си така?
— Добре — пак измънка Даг, — обаче трябва да се редактира и прегледа…
— Аз съм го писал. Няма нужда да се редактира. А ти можеш да го прегледаш. Прегледай го веднага. Нямаме много време.
— Ти не ме караш да прегледам. Караш ме да го разпространя, Линкълн.
— Нали го видя, нали го прочете. Това е преглеждане. Трябва да действаме незабавно, Даг. Времето е изключително важно. От критична важност.
Капитанът въздъхна: