Когато са разсъждавали за вселената, Исак Нютон, Рене Декарт и другите основоположници на съвременната наука през седемнайсети и осемнайсети век са разсъждавали, че ако има творение, трябва да има създател. Щом нещо толкова сложно като часовника не може да съществува без майстор на часовници, човекът — който е много по-сложно творение от един часовник — не би могъл да съществува без Бог.
— Наложи се да им обясня, че предвид на прякора ми това, че им диктувам „Модификацията“, е както когато Бог е дал Десетте заповеди на Моисей. Казах го като шега. Но те го приеха сериозно. Започнаха да наричат плана „Заповедите на модификацията“. — Часовникаря изцъка с език. — Жал ми е за тези, които не оценяват иронията. Но да се върнем на въпроса: как разбра за мен… Ако си склонен да споделиш.
— Разбира се.
— Намерил си бележника. Но почеркът не беше мой, а на Били. Нямаше отпечатъци и ДНК. Никога не съм го докосвал. Е, да, имаше споменато колко важно е да се улучи точният момент — кога да се вкара отровата и къде при убийствата за отвличане на вниманието, кога Джошуа да вкара прожекторите с батериите в тунелите, колко минути след като някой се е обадил на спешния телефон, може да се очаква, че ще пристигнат ченгета. Всичко е във времето, разбира се. Но от това да се досетиш, че съм избягал от затвора?
Райм се запита къде е застанал Часовникаря, каква поза е заел. Дали беше навън, на студа? Или пак на открито, но някъде с по-топъл, приятен климат? „Проклятие“ не беше точен термин, да не говорим, че бе твърде мелодраматичен. Но Райм си позволяваше да мисли за Часовникаря като за своето проклятие.
— От уликите.
— Това не ме изненадва, Линкълн. Но кои?
— Тетродотоксинът. — Свръхотровата от рибата фугу. — Намерихме следи.
— Ох… — Часовникаря въздъхна. — Казах на Били да унищожи всички остатъци.
— Сигурен съм, че се е опитал. Имаше нищожно количество на едно от местопрестъпленията. — Райм най-добре от всички знаеше колко е трудно да унищожиш всички следи от някое вещество. — Не намерихме никакви следи от отровата в тайната му квартира, тъй че откъде се беше взела? Проверихме в базата данни на полицията и разбрахме, че никой не я е използвал за престъпления през последните години. И така, какво би могъл да прави Били с тетродотоксин? Тогава се сетих: отговорът беше в другото име, под което е известен — зомбираща дрога. Използва се за симулиране на сърдечен арест и смърт.
— Точно така — призна Часовникаря. — Били ми достави известно количество, скрито между страниците на една книга. В затвора проверяват за ножчета и хероин, не за милиграми от рибешки яйчници. Използвах го, за да симулирам сърдечен удар, и ме преместиха в болницата в Уайт Плейнс.
Дали това, което се чу като фон, беше крясък на чайка? И после корабна сирена? Не, сирена за мъгла. Интересно. Сега, в епохата на радарите и джипиесите, рядко се използваха. Райм си каза, че това е важна следа. Мониторът на компютъра му светна. Бе получил съобщение от Родни Сарнек, експерта по компютърни престъпления. Докладваше, че не е успял да проследи обаждането на Часовникаря — сигналът бе отклонен през анонимно прокси в Казахстан.
Райм бе излъгал, че не се опитват да засекат обаждането.
Е, помисли си, нищо не рискуваха и нищо не печелеха. Отново насочи вниманието си към разговора.
— Това, което окончателно ме убеди, беше една грешка, която си допуснал.
— Така ли? Каква?
— Когато си бил на улицата с Пуласки, си споменал опита за атентат срещу един висш полицейски служител в Мексико. Убийството, което беше планирал преди няколко години.
— Да. Исках да спомена нещо конкретно. За да се хванете.
— Аха, само че това разследване беше засекретено. Ако беше истински адвокат, който никога не се е срещал с Ричард Логан, за какъвто се представяше, нямаше откъде да знаеш за операцията в Мексико Сити.
Кратко мълчание.
— Засекретено ли?
— Явно Държавният департамент и мексиканското Министерство на правосъдието не са били никак доволни, че ти — един американец — за малко не си очистил техен висш полицай. Предпочели са да действат, сякаш не се е случило. Медиите не бяха уведомени.