— Ах, моят умен Линкълн!
Гласът на Часовникаря бе снизходителен и за момент Райм изпита гняв. Но изведнъж се сети нещо и се изсмя високо:
— Лон. Лон Селито! Той е бил истинската ти мишена. Трябвало е да го убиеш или да го изкараш от строя и си решил да хвърлиш вината върху СВАС.
— Точно така — прошепна престъпникът. Една нотка в гласа му казваше: „Моля те, продължавай“.
— Заради разследването, по което работеше. Разбира се. Проникването с взлом в музея „Метрополитен“. Бил е близо до разплитане на случая и този, който те е наел, е трябвало да го спре. — Райм се замисли за още един факт. — Амелия също. Защото тя пое случая „Метрополитен“… Но сега признаваш всичко — добави бавно, разтревожено. — Защо?
— Мисля да спрем дотук, Линкълн. Може би не е разумно да говоря повече. Но ще ти кажа, че вече няма опасност за никого. Амелия е в безопасност. Единствената причина да искам да отровя нея, Рон или твоя гениален, задръстен асистент Мел Купър, би била, ако искам да прехвърля вината върху СВАС. Очевидно сега това е безсмислено. Освен това смених тактиката.
Райм си представи как Часовникаря свива рамене.
— Ти, разбира се, също си в безопасност. Винаги си бил.
„Винаги си бил?“
Райм се изсмя:
— Анонимният сигнал, че някой се опитва да влезе през задния вход на къщата ми, когато Били се е промъкнал, за да отрови уискито ми. Ти си го подал.
— Следях го постоянно. Когато дойде у вас, също го наблюдавах. Не трябваше да те убива. Но когато се преоблече с работни дрехи и извади спринцовката, всичко ми стана ясно.
Това изобщо не изглеждаше логично.
Но след миг Райм се досети:
— Нужен съм ти за нещо. Трябвам ти жив. Защо? За да разследвам някое престъпление, разбира се. Да, да. Но кое? Някое извършено наскоро?
Какви текущи разследвания имаше? Изведнъж разбра:
— Или някое, което ще се случи? Идната седмица?
— Или идния месец, или идната година — каза Часовникаря, явно развеселен.
— Проникването в „Метрополитен“? Или друго?
Мълчание.
— Защо аз?
— Ще кажа само, че си необходим за плана, който съм измислил.
— И е необходимо да знам предварително, че съществува такъв? Значи моята осведоменост е зъбно колело или пружинка в твоя часовник?
— Добре казано — засмя се Часовникаря. — Колко ободряващо е да поговоря с някого, който разбира нещата… Но сега трябва да тръгвам, Линкълн.
— Да попитам още нещо?
— Разбира се. Друг въпрос е дали ще ти отговоря.
— Ти си казал на Били за тази книга, „Серийни градове“.
— Да. Трябваше да накарам него и Стантънови да разберат колко си способен. И колко много двамата с Амелия знаете за въоръжените милиции и тяхната тактика.
— Значи нямаш специален интерес към Колекционера на кости, така ли? — унило попита Райм. — За това съм сгрешил?
— Явно.
Линкълн се засмя:
— Значи изобщо няма връзка между теб и Колекционера, както си мислех?
Кратка пауза.
— Намерил си връзка между нас? — с нотка на любопитство попита Часовникаря.
— Тук, в Манхатън, има един прочут часовник. Направен е изцяло от кости. От някакъв руснак, струва ми се. Чудех се дали не планираш да го откраднеш.
— В града има часовник на Михаил Семьонович Бронников?
— Мисля, че така се казваше. Не знаеше ли?
— Бях доста… зает в последно време. Но знам за този часовник. Удивително произведение. От около 1865 година. И си прав, изработен е изцяло от кости. Сто процента.
— Предполагам, че не би рискувал да те хванат — и да си изгубиш времето, така да се каже — като се опиташ да проникнеш в някой антикварен магазин в Манхатън, за да откраднеш часовник.
— Не, но това беше находчиво хрумване, Линкълн. Точно това очаквам от теб. — Часовникаря отново замълча; сигурно гледаше часовника си. — Сега мисля, че е време да си кажем довиждане, Линкълн. Твърде дълго бях на линия. Понякога тези проксита и телефонни отклонения могат да се проследят. Не че ще се опиташ да го направиш… — Пак се изкиска. — Хайде, до следващата ни среща…
Идната седмица, идния месец, идната година.
Връзката прекъсна.