— Аз ще се обадя.
В този момент на външната врата се позвъни. Райм грубо заповяда на Том да „отвори проклетата врата“ и след малко в коридора се чуха стъпки.
Двама полицаи — които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ — влязоха в стаята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства — найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият полицай, добре сложен мъжага, каза:
— Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.
— Не съм вече на служба — измърмори той.
Забеляза, че времето явно се е влошило — якетата на полицаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.
— Как е Амелия? — попита Ийгълстън.
— Още не знаем.
— Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете — каза мъжът. Кимна към кашоните: — Къде да ги оставим?
— Дайте ги на Мел.
Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.
Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабораторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.
Ученият кимна на Ийгълстън и колегата й, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на нюйоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизмеримо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на окръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.
Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпазни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.
— Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.
Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.
— Внимателно — предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказателства).
Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето й. Спомни си, че я чу да кашля.
Изведнъж някой отключи входната врата.
Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.
— Е? — извика Райм.
Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.
— Е? — повтори той. — Добре ли си?
Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която й подаде Том.
— Благодаря — каза на младежа. После се обърна към Райм: — Добре съм. — Съблазнителният й глас бе по-нисък и прегракнал от обикновено. — Горе-долу.
Райм от самото начало знаеше, че не е отровена. Бе говорил с парамедика от „Бърза помощ“, специалист по токсини, докато я караха в Многопрофилния медицински център на Манхатън. Симптомите й не бяха характерни за отравяне, съобщи медикът, и когато линейката пристигна в спешното отделение, единствените й оплаквания бяха раздираща кашлица и сълзене на очите, които лекарите промиха няколко пъти с вода. Извършителят бе заложил безвреден капан — но дразнещото вещество можеше да я ослепи или да я задуши.
— Какво беше това, Сакс?
Тя обясни, че от натривките на лигавиците й и мълниеносното кръвно изследване се е установило, че „отровата“ е била прах, съдържащ предимно железен оксид.
— Ръжда?
— Така казаха.
Когато бе отлепила тиксото от металната арматура, на която убиецът беше закрепил фенерчето, Сакс бе изронила част от ръждата и тя се беше изсипала върху лицето й.
Като криминалист Райм отлично познаваше веществото Fe2O3, повече известно като железен (III) оксид. Ръждата е полезна веществена следа благодарение на свойството си да полепва навсякъде и лесно да се предава от извършителя на жертвата и обратно. Би могла да бъде токсична, но само в огромни концентрации — над 2,5 милиграма на литър. Наличието й в подземния тунел не изглеждаше с цел да се използва като оръжие. Райм нареди на Пуласки да се обади в строителния отдел на кметството и да разбере дали железният оксид се среща в тунелите.