Сакс се закашля и се разсмя.
— Тези неточности в употребата на думите притесняват и мен — измърмори Райм. — Хубаво е да се знае разликата. Сега последната улика от местопрестъплението. И тя е тази, която най-много ме интересува.
Погледна пликчето с вещественото доказателство, като си помисли: „Трябва да проуча кой е този Тарантино“.
10.
Мел Купър внимателно отвори последното останало пликче на лабораторната маса. С пинсети извади смачканата хартийка. Започна да я разгъва.
— Къде беше това, Амелия? — попита.
— На около метър от тялото. Под една от онези жълти кутии.
— Видях ги — каза Райм. — IFON. Електрически и телефонни табла, предполагам.
Хартийката беше откъснато горно ъгълче от лист с някакъв текст, с размери около седем на пет сантиметра. Думите на предната, дясна страница, бяха:
ове
е способността да предугажда следващите ходове
На задната страна:
било открито тялото.
Райм погледна Купър, който с помощта на микроскоп „Баух и Ломб“ сравняваше целулозните влакна от тази проба с намерените под ноктите на жертвата.
— Сходни са — отбеляза. — Може би от един и същи източник. Освен това няма друга проба с нишките от плат, които намерихме под ноктите й.
— Значи приемаме, че е откъснала хартийката, докато се е борила с убиеца.
— Защо е носил този лист? — попита Селито. — Какво всъщност представлява?
Райм забеляза, че хартията не е гланцирана, следователно не беше от списание. Не приличаше и на вестникарска хартия.
— Изглежда, че е от книга — обяви той, като гледаше втренчено триъгълното парче.
— Добре, но как е станало? — попита Пуласки.
— Уместен въпрос. Имаш предвид, ако листчето е било в джоба на извършителя и жертвата го е откъснала, докато са се борили, как може да е от книга. Така ли?
— Точно така.
— Ами, мисля, че е откъснал няколко важни страници от книгата и ги е взел със себе си. Затова искам да знам от коя книга са.
— Да пробваме по лесния начин, а? — предложи Купър.
— О, „Гугъл Букс“? Или както там се нарича. Онзи сайт, който съдържа деветдесет процента от всички книги в света. Добре, пробвай там.
Търсенето обаче, както можеше да се очаква, излезе безуспешно. Райм не разбираше много от авторски права, но предполагаше, че все още има писатели, които не желаят да предлагат създадените си с много труд творби безплатно в Мрежата.
— Значи ще действаме по трудния начин — обяви той. — Как го наричат в света на хакерите? Нападение с груба сила? — Замисли се за момент и добави: — Все пак можем да стесним обхвата на търсенето. Да видим дали можем да разберем кога е отпечатана и да търсим книги, публикувани в този период и посветени — за начало — на престъпления. Думата „тялото“ подсказва темата. Така, да започнем с датата.
— Въглеродно датиране? — попита Рон Пуласки, при което Мел Купър се подсмихна. — Какво има?
— Не си ли чел главата за радиационно датиране, новобранец? — попита Райм, имайки предвид учебника си по криминалистика.
— Чел съм я, Линкълн.
— И?
Пуласки издекламира:
— Въглеродното датиране е сравняване на съдържанието на нерадиоактивен въглерод-12 със съдържанието на радиоактивен въглерод-14, при което може да се изчисли приблизително възрастта на анализирания обект.
— Много точен цитат. Жалко, че си пропуснал бележката под линия.
— О, и бележка под линия ли имало?
— Стандартната грешка при въглеродно датиране е трийсет-четирийсет години. И то при по-нови проби. Ако нашият извършител се е разкарвал с листа от папирус или пергамент от динозавърска кожа, отклонението би било по-голямо. — Райм кимна към листчето. — Затова, не, въглеродното датиране не е подходящо за този случай.
— Поне можем да разберем дали е отпечатано през последните трийсет-четирийсет години.
— Това вече ни е известно — сопна се Линкълн. — Книгата е отпечатана през деветдесетте, почти сигурен съм. Искам нещо по-конкретно.
Селито се намръщи:
— Откъде разбра периода, Линк?