Селито направи крачка към него.
— Казах един момент, пич. — Татуировчикът изгледа изпитателно детектива. — Знаеш ли, за човек на тази възраст и с тия габарити (не се обиждай) си доста добър екземпляр. Кожата ти няма да се отпусне. — Гласът му затихна. — Олеле. Я гледай!
На Селито му беше писнало от глупости, затова навря златната си полицейска значка в лицето на отрепката по начин, едновременно флегматичен и агресивен.
— Добре, добре. Полиция. Ченге ли си, пич?
Младежът седеше на столче до едно удобно на външен вид, но доста изтъркано черно кожено кресло, заето от момичето, с което говореше, когато Селито влезе. Тя носеше изключително тесни дънки и сива фланелка без ръкави, а отдолу — нещо, което приличаше на три сутиена или камизолки, или каквото там се наричаха. Розов, зелен и син. Смайващо златистата й коса беше дълга от лявата страна и късо подстригана от дясната. Имаше красиви черти, ако се абстрахираш от шантавата прическа и неспокойните очи.
— С мен ли искаш да говориш? — попита татуировчикът.
— Искам да говоря с Ти-Ти Гордън.
— Аз съм Ти-Ти.
— В такъв случай искам да говоря с теб.
Наблизо друг татуировчик, дебеланко около трийсетте, с камуфлажни панталони и фланелка, работеше върху друг клиент — мускулест мъжага, легнал по корем върху кожена кушетка като в студио за масажи. Татуировката на гърба му щеше да представлява изящно изрисуван мотоциклет.
Художникът и клиентът погледнаха Селито, който също ги изгледа.
Двамата се върнаха към заниманието си.
Детективът отново погледна Гордън и момичето с нестандартната прическа. Тя бе видимо смутена, доста изнервена. Гордън обаче изобщо не изглеждаше впечатлен от присъствието на полицая. Собственикът на студиото за татуировки „Соник Хъм-дъм“ имаше всички възможни разрешителни и чинно си плащаше данъците — детективът бе проверил.
— Потрай малко да свърша.
— Важно е — настоя Селито.
— Това, което правя тук, също е важно, пич.
— Не, пич. Сега ще седнеш ей там и ще отговаряш на въпросите ми. Защото моето важно е по-важно от твоето важно. А вие, Лейди Гага, ще ни оставите насаме.
Тя кимна.
— Ама… — опита се да възрази Гордън.
— Чувал ли си за член двеста и шейсет, алинея двайсет и едно от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк? — заплашително попита Селито.
— А… ммм… да. — Гордън кимна делово.
— Престъпление е да татуираш непълнолетни и наказанието е толкова строго, колкото блудство с дете втора категория. — Детективът погледна клиентката и изръмжа: — Ти на колко си години, между другото?
— На седемнайсет — отговори тя, вече през сълзи. — Съжалявам, просто аз не… наистина, не съм…
— Ще довършиш ли изречението скоро?
— Аз… моля ви, не съм…
— Ще бъда ясен: Изчезвай от тук!
Тя хукна, като забрави якето си от изкуствена кожа. След няколко крачки спря, поколеба се, после се върна бързо, грабна дрехата и отново си тръгна, този път за постоянно.
Селито отново се обърна към собственика на студиото. Забавляваше се, макар че Гордън не изглеждаше много притеснен. Детективът пробва с по-сериозна заплаха:
— Това е леко престъпление клас Б и се наказва с три месеца затвор.
— Наказва се с до три месеца затвор — поправи го Гордън, — но представянето на валиден документ за самоличност от страна на клиента е убедителен оневиняващ аргумент. Шофьорската й книжка изглеждаше много истинска. Първокласен фалшификат. Заблуди ме, че е валидна. Съдебните заседатели ще ми повярват.
Селито се опита да запази спокойно изражение, но не му се удаде.
— Не че има някакво значение — продължи Гордън. — Не смятах да я татуирам. Бях се вживял в ролята на Зигмунд.
Детективът го погледна въпросително.