— Фройд — поясни младежът. — Един вид приятелска психотерапия. Много искаше да й направя татуировка, но аз се опитах да я разубедя. Мацето е от Куинс или Бруклин и приятелят й я зарязал заради някаква пачавра с квинто черепа.
— Какво?
— Пет. Квинто. Черепи, сещаш ли се? Тя искаше седем. Септо.
— И как вървеше терапията, докторе?
— Отлично. — Татуировчикът се намръщи. — Тъкмо я разубеждавах, когато цъфна ти. Сеансус интеруптус. Обаче мисля, че засега се уплаши достатъчно и няма да го направи.
— Разубеждава я, значи?
— Да. Измислих някакво обяснение от рода, че татуировката ще прецака кожата й. Че след няколко месеца ще изглежда с десет години по-дърта. Което е пълна глупост, защото островитянките в Тихия океан се татуират, за да изглеждат по-млади. По устните и клепачите. Ох! Предположих, че не е запозната с обичаите на самоанците.
— Нали уж я мислеше за пълнолетна. Защо се опита да я разубедиш?
— Пич, първо се усъмних в книжката. Но това не беше основното. Беше дошла с грешния мотив. Човек се татуира, за да изрази себе си. Не за отмъщение или за да направи напук на някого. Не защото искаш да бъдеш онова глупаво момиче с татуировка на дракон. Татуирай се, за да бъдеш себе си, а не за да бъдеш някой друг. Схващаш ли?
„Не съвсем“ — казваше изражението на Селито.
Другият обаче продължи:
— Видя ли косата й, зловещия грим? Но въпреки това не е подходящ кандидат за татуиране. Носеше чантичка „Хълоу Кити“, за бога! И кръстче на Свети Тимотей на врата. По ваше време бихте я нарекли „добро момиче“. Представям си я в някоя старомодна лимонададжийница.
„По мое време? Лимонададжийница?“ Селито неохотно започваше да вярва на младежа.
— Освен това нямам достатъчно голяма лигнярска топка — каза татуировчикът, като се ухили широко.
— Лигнярска…
Гордън обясни: ставаше дума за тенистопка, която даваше на клиента, ако не е сигурен, че ще издържи болката от процеса на татуиране.
— Това маце нямаше да се справи. Ако искаш татуировка, трябва да си готов за болката. Това е истината: болка и кръв. Отдаденост, пич. Схващаш ли? Кажи сега какво те води насам, след като вече знаем, че не е кризата на средната възраст.
Детективът изръмжа:
— Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?
— „Чат ли си“ е от твоето време.
— От моето време. Моето и на хипитата.
Ти-Ти Гордън се засмя.
— Имам нужда от помощ по едно разследване — каза Селито.
— Нямаш грижи. Една минутка.
Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега — с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави — работеше върху младеж към трийсетте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.
Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си кантора, за да работи цялата нощ.
Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предложения.
Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стотици цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи… много от тях — психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха закрити със завески. Селито се досещаше на какви телесни части са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.
Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон — с регулируеми кресла за клиентите и високи табуретки за татуировчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпреки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипировка и стерилизиране.
„130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“
Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Селито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пластмасови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе подредено и чисто.
Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.